"Алените небеса на Пандемониум се вихреха лениво над стъкления куполен покрив на Отровните градини. В парника бодливите черни клони на дървото Немезида се спускаха и стрелкаха като пипала на кракен в търсене на кораби. Смолата, процеждаща се през ствола, беше яркожълта и миришеше обезпокоително на плесенясали маратонки. Всяко същество, имало лошия късмет да се приближи прекалено много, би било грабнато и бавно смазано до смърт. Знаех всичко това, защото висях с главата надолу от върха на дървото. А клоните около глезените ми започваха много да стискат.
Долу се беше събрала малка тълпа. Бяха ме зяпнали с отворени устни. По средата стоеше господин Киселют, учителят ми по биология. Господин Киселют беше закръглен, весел на вид демон със сини рога, синя кожа и синя папионка. Тази веселост не включваше и характера му.
– Джинкс Д'Явол, ти, бедствена, бездарна брадавицо! Как се качи дотам, дявол да го вземе? - запита гороломно той.
Трудно е да свиеш рамене, докато си надолу с главата.
– Лош късмет? - измрънках, като гледах да не си олигавя рогата.
Не ми вървеше много на училищните екскурзии.
Същата сутрин, преди да ни свалят под строй от училищния автобус, Киселют заплашително ни беше размахал пръст.
– Не пипайте нищо, освен ако не ви кажа, и каквото и да правите, не доближавайте Немезидата. Тя е последното такова дърво в Ада и е защитен вид. И ще ви хапне за закуска.
Автобусът с червенокожи, чернокрили дванадесетгодишни му измрънка неясно в отговор.
– Но в случай на нужда всички си носите противоотровите, които направихте миналата седмица, нали?
Чинно размахахме стъклениците с течността, която бяхме приготвили на предния урок. Ококорих се. Ах, жупел! Лилави! Всичките бяха лилави. А моето беше пихтиесто кафяво. Ама нищо, надали щях да го използвам.
Киселют рязко отвори вратата на автобуса.
– Така, след мен. Мисля, че ще намерите Отровните градини колкото образователни, толкова и вълнуващи."
Из книгата