Библиотеката на Въглен връх

"Библиотеката на Въглен връх" не е обичайната тиха, спокойна сграда, пълна с книги. Действително, книги има в изобилие, но едновременно с това тя е и проход към друго, по-висше измерение.

Библиотеката е създадена от Бащата - всемогъщ и тайнствен, той е най-близкото до бог същество на планетата, преборел се преди хилядолетия за правото да властва над нея. Хората са правили опити да му се опълчат в миналото - като някогашния американски президент Ле Мей, осмелил се да атакува отчаяно Библиотеката, заради което бива изтрит от историята и заменен с друг, по-сговорчив държавен глава. Ала в днешно време нещо страхотно се е объркало. Бащата е безследно изчезнал. Сградата е заключена зад непробиваем магически щит. В негово отсъствие претендентите за властта му се раздвижват, а неговите "ученици" - двадесетте му осиновени деца - трябва бързо да разберат какво се случва. Някой се е разбунтувал срещу властта на Бащата... а това може да означава само край на света такъв, какъвто го познаваме. Скоро и слънцето угасва. Войната на библиотекарите започва.

"Скоро след това зимата обяви, че е пристигнала с ужасна гръмотевична буря. Карълайн не се боеше от подобни неща, но при всеки проблясък на мълния Иша и Аша се разтреперваха. Трите вече бяха семейство. Бяха се приютили заедно под едни буки, Карълайн и Иша бяха сложили Аша между тях и я гушкаха, за да я топлят. Цяла нощ лежаха заедно. Карълайн усещаше треперенето на крехките им тела, усещаше ги как подскачат при всеки гръм. Опита се да ги успокои с ласки, но докоснеше ли ги, те се сепваха. Нощта изтичаше, а тя напрягаше памет, за да си припомни уроците на Бащата и да изрови думи, които биха могли да ги утешат - "спокойно" би било доста тъч но, или "скоро ще свърши", или "утре сутринта ще има детелина". Но Карълайн не беше залягала над уроците. Колкото и да се напрягаше, думите ѝ се губеха.

Току преди да се пукне зората Карълайн усети как Иша подскочи и заудря с копита по земята, разпръскваше опадалата шума и черноземът се оголваше под нея. Миг по-късно дъждът, изливащ се върху тялото на Карълайн, стана топъл и тя усети соления му вкус в устата си. Тогава блесна мълния и Карълайн видя Дейвид. Той стоеше над нея върху един клон, на тридесетина стъпки над земята, и се усмихваше. От лявата му ръка висеше тежест, окачена на изящна сребърна верига. Без желание, на светлината на последните лунни лъчи, Карълайн плъзна поглед по цялата дължина на веригата. Когато отново блесна мълния, Карълайн се взря в угасналото око на Иша, нанизана заедно с малкото си на копието на Дейвид. Протегна ръка да докосне бронзовата дръжка, стърчаща от тялото на кошутата. Металът беше топъл. Дръжката леко трепереше под пръстите ѝ и усилваше слабия, притихващ пулс на Ишиното нежно сърце."
Из книгата