Метро 2035

Дългоочакваното продължение на Метро 2033 и Метро 2034. Научихме толкова много от Метро 2033 и Метро 2034. Време е да научим истината!

Третата световна война прогони човечеството от лицето на Земята. Мегаполисите са или разрушени, или пустеят под радиационните дъждове. Сателитите самотно се носят по орбитите си. Радиото мълчи на всички честоти. Единствено сирените за тревога нарядко огласят предверията на метростанциите.

Там, в тунелите под Москва, последните жители на планетата оцеляват ден за ден. Създали са свои нови общества. Воюват или търгуват помежду си. И не се отказват от надеждата да си върнат господството над повърхността. Но първо трябва да се справят с вечния човешки ламтеж за власт. Комунистите от Червената линия и нацистите от Четвъртия Райх са готови да разпалят война по всички спирки, в целия затворен метро-свят, за да наложат идеологията си.

Сталкерът Артьом още е преследван от кошмари. Редовно той излиза на повърхността, излагайки се на радиацията, за да претърсва радиочестотите. Но те все така мълчат. Единствената надежда за него са думите на странен старец на име Омир, който твърди, че на една далечна спирка някой е чул по радиото чужди гласове. В отчаянието си Артьом се отправя да търси този човек. И се оказва забъркан във война, от която зависи съдбата на последните останки на човечеството.

Метро 2035 продължава и завършва историята на Артьом от първата книга на култовата трилогия, но може да се чете и като самостоятелен роман.

"По желязото на каската потропваше дъжд; потропваше звънко сякаш в самата глава на Артьом. Гумените ботуши затъваха в калта, ръждиви ручеи се спускаха някъде отгоре и се оттичаха някъде надолу, на небето се бяха струпали облаци - никаква пролука - и наоколо се издигаха пусти сгради, всичките измършавели с времето. В този град нямаше жива душа. Вече от двадесет и пет години нямаше жива душа.

През алеята, образувана от влажни гладки дънери, се виждаше грамадната арка на входа на ВДНХ. Ето я кунсткамерата: върху имитациите на антични храмове са насадени зародишите на надежди за бъдещо величие. Величието е трябвало да настъпи скоро - утре. Само дето утре не е настъпило.

ВДНХ е опасно място. Преди някакви си две години тук все още живееха всякакви гадости, а сега дори те не са останали. Обещаваха, че всеки момент радиацията ще спадне и полека-лека може да започне връщането на повърхността - ето, горе гъмжи от мутанти, а те също са живи твари, макар и изродени. Стана обратното: ледената кора се стопи, земята задиша и се запоти, фонът скочи. А мутантите се вкопчиха в живота със зъби и нокти - и който не избяга, той издъхна. А човекът си седеше под земята, живееше в станциите на метрото и изобщо не възнамеряваше да умира. На човек не му трябва много. Всеки един плъх му е от полза."
Из книгата

Дмитрий Глуховски е учил в Израел, живял е една година в Германия и три във Франция. Работи за Радио России, за телевизионната компания Дойче Веле, за каналите Евронюз и Russia Today, бил е член на Кремълския пул. Бил е военен кореспондент в Абхазия и Израел, в град Кириат-Шмон, върху който се стоварват 80 процента от ударите на Хизбула. Колегите му от Евронюз имат подозрения, че е шпионин, защото просто "не може млад човек на 23 години да знае пет езика и да не работи в разузнаването".

Част от плановете му е да прекоси нощем с дрезина московското метро в търсене на тайнствен подземен живот. Част от въпросите в главата му са как би живял светът след глобална катастрофа и какво ще стане с модела на обществено поведение, след като обществото ни изчезне. Дебютът му като писател е с антиутопичния роман Метро 2033, за който получава литературната награда Еврокон 2007 в Копенхаген, Дания.

С Метро 2033 и неговите продължения Метро 2034 и Метро 2035, както и с мащабния опус Бъдеще, Дмитрий Глуховски утвърждава култовия си статус на един от най-добрите световни фантастични автори.