За превода

"За превода" не е стандартна книга за теорията на превода. Тя не обсъжда философските му аспекти и не поставя въпроса дали той е възможен. Целта ѝ е да хвърли светлина върху конкретни и актуални зони на преводачески интерес. В задочна дискусия тук участват някои от най-авторитетните гласове от италианската академична и професионална общност, разположени в контекста на проблема за световната литература днес и взаимодействието между езиците - най-вече италианския и българския. Но темата за превода е и тема за обмена в широк смисъл и отправя покана към всички, които се интересуват от регистрите и остаряването на текста, от превеждането на реалии и диалект, от опасностите на буквализма и редакторските обсесии: без рецепти, но с изобилие от добри и не толкова добри практики, които могат да бъдат ориентир.

Дария Карапеткова е преподавател в специалност "Италианска филология" на СУ "Св. Климент Охридски", преводач от италиански език и литературен критик. Преподава теория, практика и рецепция на превода, както и дисциплини, свързани с развитието и проблемите на съвременния италиански език. Автор е на монографията "Ботуша в българската литературна мода". Сред преведените от нея автори са имена като Елена Феранте, Тициано Терцани, Бепе Севернини, Изабела Албрици, Джузепе Модрич. Сътрудничи на "Литературен вестник", сп. "Литературата", в. "Култура" и др. Носител е на наградата на Факултета по славянски филологии за дебютна литературоведска книга, както и на Съюза на преводачите за изследване в областта на теорията и критиката на превода. Член на Съюза на преводачите в България.

"В съвременния етап от развитието на тази дискусия ключов изглежда въпросът за статуса, който трябва да бъде отреден на средството за свръзка между сърцевината и периферията, ако за такова приемем английския език. Българският литературовед Галин Тиханов, който живее и работи в Лондон от години, съзира в англосаксонския дискурс за световната литература притеснителната тенденция към омаловажаване на багажа, изхвърлен от текста при пътуването от "оригинал" към "превод". Едно от възраженията му към този наречен от него либерален модел на мислене у автори като Дамрош е, че"... повлича със себе си смаляване на контекста. Със смаляването на контекста нараства преносимостта на съобщението, защото ги няма шумовете в системата, няма ги всички тези корени в традицията, в контекста, които задържат съобщението и не позволяват то да преминава свободно през границите". Обширна е темата за това дали подобно обстоятелство е преодолимо, при положение че нуждата от превод не е; по-съществено обаче в светлината на българската позиция в този глобален обмен е, че според Тиханов процесите в световната литература са центростремителни: "Много неща в световната литература идват от периферията към сърцевината". Изглежда, че този обрат представлява една от най-значимите тенденции, които характеризират новото в начина, по който днес трябва да се разглежда самото явление световна литература. Литературоведката Амелия Личева, която демонстрира траен изследователски интерес и към произведения извън канона, с основание отчита, че това понятие вече не бива да се разглежда като синоним единствено на класика: "В последните години дебатът за канона, който в случая може да се използва и като синоним на понятието за световната литература, предполага преодоляване на европои американоцентричността за сметка на литературите на бившите колонии, на т.нар. трети свят, на малцинствата, на жените и пр. В този смисъл може да се каже, че благодарение на усилията по отношение на промяната на канона световната литература също променя границите си и разширява езиците си. В този смисъл тя наистина уплътнява понятието "световна"."
Из книгата