Белият хотел

...повече смисъл има враждата от любовта ни... Годината е 1920. Младата оперна певица Анна Г. е приета като пациент от Зигмунд Фройд. Тя страда от психосоматични болки, които Фройд бързо диагностицира като хистерия. За да стигне до корена на състоянието, той съсредоточава изследването си върху един сън, натрапчиво повтарящ се в съзнанието на пациентката - разказа за белия хотел. Сънят е представление, изпълнено с пламенна еротика и немислимо насилие, в което се преплитат минало, настояще и, както се оказва, бъдеще. Но докато двамата прекарват времето си в бляскавата Виена в разговори за психоанализа, музика и култура, светът около тях постепенно започва да се разпада. Нацистите вземат превес в Германия, антисемитските отношения в цяла Европа достигат връхна точка. В лицето на тези промени само белият хотел остава константа - той е началото и краят. А всичко останало изглежда странно познато.

"Белият хотел" е забележителна литературна творба, съвместяваща исторически достоверното и въображаемото, еротични фантазии и потресаваща бруталност, поезия и психоанализа. На читателя се предлага вълнуваща одисея из психиката на Лиза Ердман-Беренщайн - пациентка на д-р Фройд, звезда в Ла Скала и жертва на кошмарния геноцид в Бабий Яр. Това е проникновен анализ на духовността на предходното столетие.

"Творба с изключително въздействие върху въображението и интелекта..."
Салман Рушди

"Отново се е появил голям писател..."
Спектейтър

"Докато се занимаваше със закуската, той се появи по панталони и потник, подуши вкусните палачинки и седна на масата. Каза му, че трябва първо да се измие, но преди това ще е добре да иде до тоалетната, защото имаха малко вода и нямаше да му стигне за две измивания. Не се съмняваше, че бяха запазили здравето си през последните три години, макар и да живееха сред такава мръсотия, именно защото бяха поддържали личната си хигиена. Като мърмореше, че не му се ходи още, той навлече сакото си над потника и шумно отвори вратата. Докато седяха и ядяха палачинките, той я попита отново какво според нея ще е онова място, където отиват. Тя можеше да му поднесе само остатъци от уроците на детството си - горички от благоуханни портокалови дървета, ливански кедри... Исус, вървящ по езерото... "Аз съм роза Саронова...". Географията и Светото писание се объркваха в съзнанието ѝ и ѝ бе трудно да нарисува убедителна картина. Чувстваше се безнадеждно невежа. Открай време бе скарана с географията. Започваше да се развиделява и тя отправи поглед навън към потискащия двор с вечните му камари от смет и към задните входове на съседните блокове.
– Ще бъде рай в сравнение с това, Коля - каза тя. – Ще видиш. Ще бъдем много щастливи там. Но Коля не изглеждаше никак убеден. Беше много разстроен, защото двамата му най-добри приятели, Щура и Бобик, не бяха евреи и не можеха да дойдат с тях. А тя знаеше също, че той ужасно се тревожи, че баща му няма да може да ги намери.
– Не се тревожи - каза тя. – Ще ни намери. Ще има списъци на хората, които са емигрирали. Когато се върне в Киев, той ще разбере къде точно сме и ще дойде направо при нас.
Тя се опита да направи гласа и изражението си убедителни и бегло докосна разпятието на шията си. Никога не можеше да намери подходящ момент, за да му каже, че баща му няма да се върне. Щеше да му го каже, когато се настаняха някъде на безопасно място, надалеч, където можеха да започнат нов живот."
Из книгата