"Само едно поколение дели свободата
от изчезване. Ние не я предаваме на децата ни чрез кръвта си. За нея трябва да се борим,
да се бием, да я защитаваме и на тях трябва
да предадем да правят същото.
Роналд Рейгън
Революционерите знаем нещо, което повечето хора не подозират. Винаги ще има кризи. Защото винаги ще има конфликти. Защото винаги ще има спорове. А ще има спорове, защото хората са различни; а дори еднаквите хора се променят с времето. В обществото непрестанно се появяват различни версии за света, които започват да спорят помежду си.
Но как така, ще питате, се стига до кризи? Защо някой не направи нещо, така щото от спор да не се стига до криза – която, на свой ред, да води до дезинтеграция или до война?
Добър въпрос. Отговорът е: защото повечето хора, от които зависи да направят нещо, не са наясно, че винаги ще има спорове. Само да минат 10 - 15 тихи, безметежни години, и нашите предводители веднага решават, че е настъпил краят на историята. Че каквото е имало да се случва, вече се е случило. Че оттук насетне само си купуваме все по-нови коли, все по-често.
Пример е Договорът от Маастрихт от 1992 година, в който тогавашните членове на ЕС вписаха края на историята. Предвидиха превръщането си в една европейска свръхдържава без оглед на източните европейци, тръгнали по пътя към демокрацията. Бурите на изток от Виена се възприемаха от западните ни приятели като пречка – като ненужно и досадно възстановяване на историята, с нейните бури и вихри. Вече не помня колко западни доброжелатели в периода 1990-1997 година ми обясняваха колко е важно да спрем да клатим страната с тия революции. Трябвало да имаме „стабилност”. За да не им пречим да си купуват все по-нови коли, все по-често.
Друг пример. Навръх чудовищната финансова криза от 2008 година, всички водещи световни икономисти ни уверяваха, че епохата на икономическите кризи била свършила. Никога вече нямало било да има такива кризи. Оттук насетне единственото, което ще правим, е – познахте: да си купуваме все по-нови коли, все по-често.
Историята обаче никога няма да свърши. Винаги ще има спорове и конфликти, които ще прерастват в кризи. И задачата е тези кризи да бъдат предвиждани, за да могат да бъдат овреме овладявани. За да не стане така, че елементарен спор да прерасне в гражданска война, както стана в Сирия; или в дезинтеграция, както стана в Либия; или в чуждо нахлуване, както стана в Украйна.
Революцията – това е един от начините да бъдат овладявани кризите; и да бъдат насочвани натам, където могат да бъдат решени без кръвопролития (без "излишна жестокост", както пише либералният философ Карл Попър). Алтернативата на революцията в днешно време е война или пълен разпад на цивилизацията.
Никой революционер не може да предизвика криза, ако за нея няма условия. Но всеки революционер се включва в кризата, когато тя започне. За да я овладее и насочи натам, където има решения – към революция.
И така: държите в ръцете си втория том от опита ми да отговоря на въпроса, зададен ми от Васил Гарнизов през март 2013 година: "Що е то да си перманентен революционер? Как революционерът вижда света?". Докато в първия том на "Записки..." представях условията, назряващи за възникването на демократичната революция, в този том вече се занимавам със самата революция. Е, не до края. Времето от 1997 година до наши дни оставям за следващия, заключителен трети том."