Халифатът, чийто основател бил самият Мохамед, победоносно развявал знамената си на три континента, а под властта му падали стотици народи и древни империи. При халифите Сюлейман Абд ал-Малик (685 - 705) и Уалид ал-Малик (705 - 715) империята на Пророка започнала инвазия в Афганистан и Северна Индия, достигайки до Синд в днешен Пакистан. Завладяла Туркестан, Армения и почти целия Кавказ. В Северна Африка арабските конници се спрели на брега на Атлантическия океан. Гибралтар не бил проблем за техния флот и те се прехвърлили в Европа. За броени години и без особени усилия разгромили варварските кралства в Испания и Южна Франция.
По същото време, на арабските удари била изложена и Източната Римска империя, която днес познаваме като Византия. Арабите ѝ отнели Месопотамия, завладяли почти цяла Мала Азия. През 674 - 678 г. подложили на тежка блокада "столицата на света" - Константинопол. "Гръцкият огън", новото оръжие на ромеите, изпепелил арабския флот, а железните легиони, съставени от професионални войници, довършили останалото. Византия не могла дълго да се наслаждава на победата си - тя получила само временен отдих, а арабите продължили със завоюването на Средиземноморието.
През 717 г. халиф Умар ибн Абдул-Азиз (717 - 720) мобилизирал огромни ресурси и започнал невиждана по своите мащаби военна акция. Под командването му се намирали над 200 000 бойци, а флотът му броял 2000 кораба. Константинопол бил подложен на пълна блокада по море и суша. Император Лъв III (717 - 741) ръководел енергично отбраната и обсадата се затегнала. Тежката зима, гладът, болестите взели своя дан от обсадени и обсадители. Въпреки това изходът от титаничния сблъсък не бил ясен. Тогава на бойното поле се появила армията на кан Тервел и обърнала хода на историята. Благодарение на българите обсадата на Цариград е свалена, а арабите никога повече не предприемат опит за инвазия в Европа през Балканския полуостров. Почти цяло столетие учени от България и Източна Европа доказват, че именно победата на Тервел спира нашествието на исляма към сърцето на стария континент. Въпреки това, на Запад малцина знаят и приемат българите и техния владетел Тервел за спасител на Европа. Без никакви основания продължава да се твърди, че Карл Мартел, в битката при Поатие на 10.10.732 г. успял да спре арабите. Всъщност това било една обикновена акция на управителя на Андалусия Абд ал Рахман, а франките разбрали, че са победили едва на следващия ден, когато арабите вече се били оттеглили.
Напоследък се налага мнението на сериозни западни учени, че армията на франките не надхвърляла 7-8 000 души, което означава, че и арабите имали приблизително същата численост. Загубите на "нашествениците" и на "победителите", в убити и ранени, се изчисляват от 1 500 до 4-5 000 души. Тервел се изправил, по занижени изчисления, срещу 100 000 армия, а само убитите араби били между 22 000 и 30 000. Не може и дума да става за съпоставяне на двете битки.
Романът запълва една празнота в нашите представи за титаничния подвиг на кан Тервел, който му отредил място в европейската история. Всичко подсказва, че е извършена огромна предварителна работа с документални и археологически паметници. Авторът е предприел своеобразен научен поход при проучване на епохата, спецификите в културата на славяни, българи, византийци, араби. Безспорно авторът притежава тънък усет и огромни познания за дипломацията, военното изкуство и политическата система на всички участници в описвания конфликт. Използвал е всички възможни и достъпни източници - арабски, византийски, западни, български.
Достоверността на документално-историческия роман се подсилва и от прецизното навлизане в множество детайли от бита, нравите, религиозните вярвания на българите. Личният свят на героите е част от историята и така тя оживява.Бележките и поясненията в края на текста предоставят не само информация, но и живо познание на непредубедения читател.
Рейтинг: 10.00 / 13 гласа
