"Как да разкажеш цял един живот за няколко часа? Как да го опишеш в няколко страници? Оказа се, че да разговаряш с Големите в бизнеса няма нищо общо с обикновеното интервю, при което питаш кой, кога, къде, как и защо. Чувствам се като човек, който знае само азбуката, а трябва да реши кръстословицата на века. Търся опора във фактите, до които предварително съм се добрала. Но те изфучават като кьорфишеци. Търся слабите места. Но виждам колко е безсмислено. Защото в тези хора има двигател с огромна вътрешна мощ. Те влизат в състезанието така целеустремено, че нищо на света не може да ги спре. Като шампионите, които дори не знаят имената на последните отзад... А ние успяваме само да завъртим глави, за да ги проследим с очи.
Краси Дачев се съгласи да ни приеме няколко пъти - в офиса и вкъщи. Странна разлика - офисът му на бул. "България" е възтесен, начупен и скосен отвсякъде. А къщата му в Бояна - артистична, с прозорци от небето до земята. Гората е поканена вътре. На прочутата улица "Секвоя" е. Тук не може да попадне всеки, със сигурност. Само на 100 метра от вилата на бившия Първи, Тодор Живков. Уговаряхме се няколко пъти. Няколко пъти той отлагаше. Накрая една неделя с фотографа Оги Панов бодро дадохме газ натам. Но Краси Дачев ни отвори уморен и раздразнено каза:
– Нали няма да почваме с интервюто днес?
Когато влезеш в пространството на Краси Дачев, се оглеждаш с отворена уста. Целите стени са в картини. Плътно, от горе до долу.
– Купувам всичко независимо от автора.
Казва го просто така, за да успокои ефекта. Но е ясно - художниците са имена.
– Удивително!
– Исках да си имам къща и за мен да си я направя. Когато я започнах, нямах достатъчно пари...
– Коя година бе това?
– 1996 - 1997 година, когато купувах първата фабрика. Покрих къщата и там ми свършиха парите. Нямаше дюшеме. После няколко години редихме паркети, ние си ги редихме. В началото само кухнята беше готова и спалнята горе... И една маса. Исках да има една голяма маса, здрава, поне 3 метра. Иди да я видиш – масата е толкова дебела, че 6 човека едва я вдигат. От тиково дърво, докарах я от Индонезия. Защото цял живот бях по квартири и като седнех на масата, вечно ѝ се клатеха краката. Казах си – някога, като забогатея, ще си сложа една маса. Дори и къщата да падне, тя да е желязна!
– Първото ти собствено жилище ли е?
– Първото. Живях по квартири – до 50-ата си година, представяш ли си?!
– Как намери точно това място?
– Пак от моя максимализъм.
Начинът, по който Дачев открива мястото, не е случаен, разбира се. Помага му неговият приятел Пламен Кубадински, син на един от най-силните хора при соца - Пенчо Кубадински.
Бай Пенчо, бивш партизанин, член на Политбюро на ЦК на БКП и зам. председател на Министерския съвет, умира скоро, през 1995, на 78-годишна възраст. Но по времето, когато в Бояна пристига Краси Дачев, той все още е жив, колоритно бърчи рунтавите си вежди и разказва всякакви истории, най-вече свързани със социалистическото строителство и изграждането на инфраструктурата в България. Най-важно е локейшънът, защото после можеш да строиш, да пристроиш и да направиш 5 различни къщи, но мястото не можеш да промениш. И Пламенчо Кубадински, синът на Пенчо Кубадински, който сега ми е съсед, знаеше, че търся място в тоя район. Исках тук, в тая отсечка от 200 метра, да ми бъде къщата. Той ми се обади, че са реституирали мястото. Казах му:
– Пламски, ако ми помогнеш да го купя, ти ще си архитектът! Седнах, говорих с хората и им дадох безумни мангизи на ония времена, защото бях амбициран тук да живея. Купих го и Пламен проектира. Той предложи едни колони, едно стълбище като за резиденция, каквито бяха модерни тогава. Казах му:
– Приятелю, няма нищо общо с моята идея. Както виждаш сега, къщата ми е непривлекателна откъм улицата. Нищо и половина! Тя е обърната към себе си, към двора. Улицата не ме интересува въобще. Натам гледа кухнята – като миеш чиниите, можеш да гледаш улицата. Имам прозорец към София от втория етаж. Но не искам София! Искам да гледам природата."
Из книгата