Котката

Всички се храним с остатъците от любовната трапеза на някой, който, вече се е преситил. Зрялата любов на слънчогледа към слънцето жертва златното съвършенство на цвета, превръща го в бодлива, пълна с лепкаво семе пита, която накрая, покосена от жажда и огън, пада отсечена в праха.
Това е историята на една жена без име, свила съзнанието си до това на животното. Пейзажът на душата ѝ е екран, където стават събития, които са парченца от пъзел, в който тя е превърнала външния свят, откъдето е избягала. Разказът от първо лице е раздвоен между гласа на котката и този на жената, които се изгубват и застигат в хода на разплитането на сюжета. В края на романа пъзелът само изглежда подреден...

Историята на Котката не е просто камерна човешка трагедия, а разказ за живота, прозрян от човек, който не се пречупва пред най-големите хищници – хората, облечени с власт. Времето е пустиня, която трябва да се преминава всеки ден, да се изпълва с призраците на смисъла. Чакането го разтяга, прави го неизбродимо. Тази вечер не е звънял телефонът и жената е като глухарче, на което са издухали всичките семенца. Останало е само стеблото и празният плодник. Глобусът от пух е изчезнал, красотата се е разпиляла просто заради менливия вятър на настроението на любовника ѝ.

Думата помирение ще е последното ни изкушение. Искаме да се помирим с миналото... Чакаме да се изсипе отгоре ни небесната благодат и да се слеем двете.
Пепел, това са всички думи. Нищо не са думите.