Когато Бог се усмихва

Медицинско чудо - така им изглеждам на специалистите: ходи, на вид прилично, дори вижда. А е с диабет от четирийсет и девета! Не го давам бодрячески, просто няма начин! По цели дни, дори по месеци, съм смазана, зла и мрачна. Но чакам да ми мине и някак минава.
И се опитвам да се гордея, че живея почти като всички жени: майка - добра и недотам, обслужващ персонал в кухнята, някакъв бачкатор на заплата, дама в обществото и любовница на мъжа си, защото съм... еднолюбна. Но иначе може и да пофлиртувам, щом ме харесват - защо не! Когато ми падне - танцувам, плувам, катеря се по планините, ходя на гости и тогава ме връхлита ту хипер, ту хипо, но търпя. Нали всяка радост се заплаща, а животът, като най-висшата, се заплаща и най-скъпо. Но дори скапаното здраве стига за един живот. Напоследък, след толкова разни "-изми" и атеизъм, се опитвам да диря Бога и се радвам, че може би го намирам: в черквата, при светеца, в цъфналия цветец, в случайната усмивка на дете, във величието на небето и на планината, в смирения растеж на крайпътната трева. И се радвам, че не съм съвсем низвергната и отлъчена чрез инжекции, режими и всякакви диети, че не съм напълно обзета от лукавия, който явно ме е споходил още съвсем дете. Радвам се, че дишам, че се движа и мисля, че съм жива и "стихове пиша тъй както умея" - понякога в банята, посред къпането или прането, на мокър лист с тъп молив. Това съм аз - с диабет, но с късмет!