"Богове, в това противно кралство наистина беше топло. А може би Селена Сардотиен се чувстваше така, защото от сутринта се излежаваше на ръба на керемидения покрив, закрила очи с една ръка и бавно изпичайки се на слънцето като хляба, който най-бедните жители на града оставяха на прозорците си, тъй като не можеха да си позволят тухлени фурни.
Богове, тя мразеше този хляб. Тегия, както го наричаха. Гадеше ѝ се от хрупкавия лучен вкус, който дори шепи вода не можеха да отмият. Щеше да е щастлива, ако никога повече не ѝ се наложеше да яде тегия. Причината бе, че не можеше да си позволи нищо друго, след като пристигна преди две седмици във Вендлин и си проправи път до столицата Варес, точно както ѝ бе наредил Върховния император и самодържец на Земята, кралят на Адарлан.
Налагаше ѝ се да задига тегия и вино от каруците на търговците, тъй като парите ѝ свършиха не много след като успя да огледа укрепения варовиков замък, елитната стража и кобалтовите знамена, които гордо се вееха на сухия горещ вятър. Тогава реши да не убива посочените ѝ мишени. Започна да краде тегия... и вино. Горчивото червено вино от лозята, опасващи хълмовете край крепостните стени на столицата - първоначално го бе изплюла заради горчивината му, но сега можеше да му се наслаждава. Така беше от деня, в който бе решила, че вече не ѝ пука за нищо.
Протегна се към керемидите зад себе си, към глинената стомна, която бе оставила на покрива тази сутрин. Но, уви, ръцете ѝ не хванаха нищо. Изруга. Къде бе проклетото вино? Когато се надигна на лакти, светът се завъртя и стана прекалено ярък. Над нея кръжаха птици, които се държаха на разстояние от белоопашатия ястреб, кацнал на най-близкия комин от сутринта в очакване на закуската си. Отдолу пазарът приличаше на гоблен от звуци и цветове, пълен с ревящи магарета, търговци в познати или чуждестранни одеяния, които размахваха изделията си, колела, които скърцаха на светлия калдъръм. Но къде, по дяволите, бе...
А, ето го. Скрито под една от червените керемиди, за да остане хладно. Там го бе оставила преди цели часове, когато се бе покатерила на покрива на огромния покрит пазар, за да огледа периметъра на дворцовите стени на два квартала от нея. Или да свърши каквото там ѝ се беше струвало полезно, преди да осъзнае, че предпочита просто да се завре в сенките. Сенки, отдавна прокудени от жаркото слънце на Вендлин.
Селена отпи от виното или поне опита. Бе свършило, което ѝ се стори благословия. Богове, наистина ѝ се виеше свят. Трябваше ѝ вода и още малко тегия. А може би и нещо за напуканата устна и одраната буза, които си бе спечелила в една от таверните на града.
Завъртя се със стон по корем и огледа улицата на дванайсет метра под себе си. Знаеше, че стражите вече са на пост - както знаеше и какво правят онези стражи по стените на замъка. Бе запомнила смените им и как отварят масивните порти, водещи към замъка. Стори ѝ се, че рода Ашривер и потомците му приемат сигурността си много на сериозно."
Из книгата
Рейтинг: 9.88 / 24 гласа
