Антология на българския символизъм

00:00 00:00 Paste this HTML code on your site to embed. spaceplay / pause qunload | stop ffullscreen shift + ←→slower / faster ↑↓volume mmute ←→seek  . seek to previous 12… 6 seek to 10%, 20% … 60%

Гео Милев Времетраене: 1:16 мин. Вторият ренесанс Джоана Атанасова Времетраене: 1:20 мин. Да преосмислим интелигентността Рина Блис Времетраене: 1:17 мин. Бен и аз Ерик Уайнър Времетраене: 0:56 мин. Пълен курс номерология и астрология - книга 1: Номерология и карма Светлана Тилкова - Алена Времетраене: 1:13 мин. Добре дошли в магазинчето за магии Джеймс Р. Доти Времетраене: 1:10 мин. Свещена терапия - том 1 Зор Алеф Времетраене: 1:12 мин. Киселината диригент Дейвид Пърлмътър Времетраене: 1:22 мин. Стойте до децата си Гордън Нюфелд, Габор Мате Времетраене: 1:18 мин. Гори за мен Илона Андрюс Времетраене: 1:12 мин. Стоманена принцеса Рина Кент Времетраене: 1:19 мин.

Съставител: Иван Теофилов. "Тази антология няма строги, наизустени рамки. Нито учебникарски претенции. Тя е вътрешен празник. Отношение на поет към поети. Свободен колаж от творби на 24 автори. Всеки от тях е приемал символизма - цветния въздух и духовния аромат на времето! - индивидуално: като лично убеждение или само като изразна система. Затова съжителството от имена на причисляващи и непричисляващи се пряко към течението поети намирам за съвсем естествено. Още повече че българският вариант на символизма е съществувал твърде либерално - даже някои поети, обвързани с идейните програми на списание Хиперион, са сътрудничели едновременно и в списание Злато рог, чийто редактор, както е известно, е бил безпощаден отрицател на литературните школи.

Като съставителски принцип избрах подхода на периодично излизащите френски и руски антологии, включващи повече и различни по величина поети. При това представени (доколкото е възможно) по-обстойно, за да се откроят и усетят истинските им намерения и стойности. И в най-мрачните тоталитарни години руснаците лансираха антологично дори дамгосани от режима поети, а ние като по-голяма литература за щяло и нещяло измитахме родните си творци като есенни листа. Така че тази антология е и своеобразен призив за преодоляване на рутинните граници, приютявайки в страниците си и вълненията на редица незаслужено затирени поети."
Иван Теофилов

Иван Теофилов е роден на 24 март 1931 година в Пловдив. Завършил е ВИТИЗ Кръстю Сарафов. Работил е като драматург в няколко театъра. Редактор в издателство Народна култура. Завеждащ отдел Поезия на списание Пламък. Създател и главен редактор на литературното списание Сезон. Автор е на 9 поетични книги, между които Град върху градове, Богатството от време, Геометрия на духа, Да, Инфинитив, на мемоарните книги Монолози, Вселената на яйцето, Митология на погледа, и на 15 пиеси за драматичен, куклен и радиотеатър. Негови стихове и пиеси са преведени в много европейски страни, САЩ, Бразилия, Индия и Япония. Носител е на националната награда за поезия П. К. Яворов, на националните награди Иван Николов, Хр. Г. Данов за цялостно творчество, на Орфеев венец и други. През 1997 година е удостоен с наградата на Министерството на културата за принос в българската култура. Почетен гражданин на Пловдив.

Мили г-н Василев, аз и жена ми честитим новата 1961 г. Пожелаваме здраве и добър живот! Как сте? Какво работите? Защо не напишете един портрет на Вашия мил и толкова нещастен приятел Яворов? Бъдете сигурен, че ако сторите това, ще стане нещо чудесно. Всички добри xopa ще посрещнат c най-голямо задоволство Вашия труд. Кой друг би могъл да стори това, освен Вие, който в ония трудни минути бяхте като канара зад неговия вече немощен гръб? Ако не сторите това не ще ли изневерите на един дълг към потомството?
Простете ми, че имам смелостта да говоря за всичките тези неща. Вие знаете, че аз винаги съм считал, че само Вие можете да напишете нещо от решително значение за нещастния ми брат.
Ваш предан Атанас Т. Крачолов

Това писмо братът на Пейо Яворов изпраща до един от най-близките приятели на поета. Когато приятелят чете писмото, вече са отминали 47 години от трагичната смърт на забележителният български творец Яворов, но неговата съдба и поетични стихове продължават да се помнят. Дори днес множество от стихотворенията на талантливите и прочувствен роден поет се запечатват в съзнанието на читателите. Несъмнено с меланхолия и емоционалност са заредени голяма част от стиховете, но творчеството на автора се разделя на два различни периода, отразяващи напълно и неговото битие. Първият е революционно настроеният, а вторият – чувственият, изпълнен с любов, мъка и тъга. Именно в тези две полюсно различни посоки се развива и животът на поета.

Роден на 13 януари 1878 г. в гр. Чирпан с името Пейо Крачолов (по-късно Яворов), бъдещият поет от малък започва да проявява литературен интерес. Учи в чирпанлийското училище и е сред силните възпитаници, като се откроява с голямото си влечение към българския език и литературата. След успешния училищен период момчето постъпва в местната прогимназия. По време на третата година от обучението обаче майка му настоява той да се премести в Пловдив. Там младежът достига до пети гимназиален клас и през 1893 г. напуска училището, като се връща в родния град. През същата година започва работа като телеграфопощенец и в продължение на 8 години заради нея пътува из различни селища – Чирпан, Стара Загора, Сливен, Поморие, София. Едва деветнадесетгодишен обаче, започвайки като пощенски чиновник, Пейо Крачолов упорито пише и стихове. Разпраща ги до редакциите, но без да види нито едно напечатано.
Въпреки това той не се отказва от писането. Междувременно, редом с пощенската работа и създаването на стихове, се присъединява и към Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Воден от творческата си амбиция, първоначално сътрудничи в различни издания, свързани с революционното движение. По-късно обаче се включва активно в дейността и многократно преминава границата с различни чети, за да се бори за свободата на Македония. Постепенно Пейо Яворов става един от най-изявените защитници на идеята за освобождаване на македонските земи, превръща се в най-дейния сподвижник на Гоце Делчев и по-късно в негов пръв биограф (след публикуването на изданието “Гоце Делчев” през 1904 г.). Редом с революционните настроения, младият четник не отклонява внимание от писането на стихове. Всъщност именно пламенните борби в този период от живота си Яворов отразява в бунтовни произведения. Сред знаковите творби са стихотворенията “Заточеници”, “Арменци”, както и поетичният цикъл “Хайдушки песни”. Цикълът е посветен на Гоце Делчев, който се оказва една от основните фигури в живота на Яворов. Смъртта на Делчев през 1903 г. нанася силен душевен удар на младия поет и малко след това той се отделя от революционната си дейност.

Три години преди трагичната загуба на своя приятел обаче Яворов има сериозен повод за радост. Продължавайки да изпраща свои творби до различни редакции, веднъж част от тях изпраща и до списание „Мисъл". Още първите няколко произведения правят силно впечатление на хората в редакцията. Пенчо Славейков, един от основателите на списанието, веднага забелязва стойността на стиховете, написани свободно с лекота и подписани с инициалите „П. KP". След като забелязва талантливия поет, Славейков предлага стиховете да излизат под псевдонима „Яворов".
По това време работата в пощата отвежда младежа до Поморие. Там Яворов среща Нонка Чипева, тамошна учителка, която се превръща в негова муза. Вдъхновен от познанството си с нея, поетът пише поемата „Калиопа”. След като завършва своята творба, веднага я изпраща в редакцията на „Мисъл". Изобщо обаче не подозира за огромния ефект на това произведение и през ум не му минава, че то ще му проправи широк път към литературните среди. Тодор Влайков, тогава един от редакторите на „Мисъл", съобщава на другите за полученото забележителното произведение. Д-р Кръстьо Кръстев взима поемата и започва да я чете, а след него и Славейков прочита талантливо написаните редове. Когато приключва, всички вторачват поглед в лицето на неоспоримия авторитет Пенчо Славейков. Той, от своя страна, бързо прави кратък коментар под въздействието на прочетените стихове: „Хубава, много хубава работа. Бива си го тоя Крачол. Има у него божествена дарба. Заслужава името, което му турнахме".

Не след дълго младият поет се озовава в София със съдействието на д-р Кръстев и Славейков. Яворов става сътрудник и редактор на издаваното от тях литературно списание. През 1901 г. вече е факт първата му стихосбирка – „Стихотворения“. Придобива успех и се преиздава за втори път, като е с предговор от Пенчо Славейков. В началото на престоя си в София, освен в списанието, Пейо започва работа и като библиотекар. По-късно вратите на литературния свят започват да се отварят една по една. През 1907 г. е издадена втората Яворова стихосбирка – „Безсъници”, за която всички са категорични, че проправя пътя към модерната българска лирика. Поезията на Яворов в тази стихосбирка е символистична, пропита с меланхолия, прозрения и терзания, като променя тотално българското литературно мислене и налага един нов напълно различен начин на писане. Постепенно Пейо започва да се ползва с уважението на много от своите нови колеги. Нает e за редактор на вестник „Дело“ – един от органите на Македоно-одринското движение. Командирован е няколко пъти в чужбина за усъвършенстване по литература. Пътува до Нанси, Женева, Виена и Париж, където усилено чете модерна френска поезия. Продължава сътрудничеството си в изданието „Мисъл”, а по-късно започва и като драматург в Народния театър.
Животът в столицата поставя и още едно предизвикателство пред мъжа – откриването на любовта. През 1906 г. се запознава и влюбва на мига в Мина Тодорова, сестрата на писателя Петко Тодоров. Още от самото начало обаче връзката им се изправя пред трудности. Едва 16-годишна тогава, Мина също се влюбва в поета, но семейството ѝ е напълно против това. По тази причина често двамата общуват само чрез писма. Четири години след началото на връзката обаче при едно от своите пътувания до Париж Яворов не отива по работа, а изпраща своята любима завинаги. Вследствие на заболяването си от туберкулоза, на 20 години Мина умира в санаториума, където се провежда лечението ѝ и е погребана във френската столица. Нещастието изправя писателя пред същински емоционален ужас. Цялата болка и тъга дава ефект върху произведенията и всичко се излива в стихове. Именно Мина е личността, заради която се появяват емблематичните и до днес стихотворения „Две хубави очи”, „Среднощни вълнения” и „Благовещение”.

Две години след трагедията, в навечерието на Балканската война, Яворов става доброволец в Македоно-одринското опълчение и оглавява партизанска чета. В резултат на това по-късно поетът е награден с кръст „За храброст“. В същата 1912 г. в живота на Пейо Яворов се появява друга жена – Лора, дъщерята на държавника Петко Каравелов. Не след дълго двамата сключват брак. Началото на любовната връзка между тях е огнено и страстно, но краят е изпълнен с фатална разрушителна страст. Само година след брака им Лора се самоубива. Яворов не успява да се пребори с мъката и скоро след това взима пистолет и прави решителна стъпка към самоубийство. Опитът се оказва неуспешен и вместо да сложи край на живота на поета, куршумът го ослепява. Нещастията обаче продължават да връхлитат и с пълна сила разрушават живота на твореца. Съкрушен от съдебен процес, който го обвинява, че е убиецът на своята жена, поетът напълно сломява духа си. На 29 октомври 1914 г. Пейо Яворов взима голяма доза отрова и се застрелва. Опитът този път е успешен.

След себе си писателят оставя предсмъртни писма, показващи силната и разрушителна емоция, която терзае душата му. Именно чувствата обаче, които слагат край на Яворовия живот, са и движещата сила на неговия талант. Както на революционните настроения, така и на любовта към Мина и към Лора са посветени не малко стихотворения, които се превръщат в гениални достижения и емблематични и до днес произведения.

Гео Милев е български поет и публицист, един от основните представители на експресионизма в българската литература. Той остава завинаги в сърцата на поколенията с поемата си "Септември", заради която плаща с живота си.

Георги Милев Касабов е роден на 15 януари 1895 година в Радне махле (дн. Раднево) в семейството на учител. Скоро след раждането му семейството се премества в Стара Загора, където през 1907 година баща му основава книжарница и издателство. Същата година първото стихотворение на бъдещия поет е публикувано в детското списание "Славейче". Докато учи в "Старозагорската гимназия" предимно руски език и чете руските класици в оригинал, той съставя ръкописни вестници и сборници, които илюстрира сам, пише хумористични, патриотични и лирични стихотворения, близки до стила на Пенчо Славейков. Също така превежда стихове на Александър Пушкин, Николай Некрасов, Михаил Лермонтов, Алексей Колцов, Афанасий Фет и др. След завършването на гимназия, Милев се записва да следва романска филология в "Софийския университет", след което продължава образованието си в Лайпциг. По това време поетът развива и интерес към съвременната немска литература. В периода юли - октомври 1914 година живее в Лондон, където среща един от основателите на символизма, белгийския поет и драматург Емил Верхарен, който впоследствие оказва огромно влияние върху цялото творчество на Милев. Той дори се захваща да преведе творбите на Верхарен на български език.

През март 1916 година Гео Милев е призован и след като завършва офицерски курс е изпратен на фронта. Година по-късно при битка с английски и италиански войски кай езерото Дойран, поетът получава тежка рана в главата и загубва дясното си око. Във връзка с тези събития той написва стихотворението "Главата ми". През март 1918 година е изпратен на лечение в Германия, което той бързо прекъсва и изцяло се потапя в културния живот на Берлин. Там Милев попада в кръга от експресионисти, сформирал се около списанията "Дер Щурм" и "Ди Акцион". След завръщането си в България (1919 г.) поетът се захваща с интензивна литературна и културна дейност. Жени се за актрисата Мила Керанова, с която впоследствие имат две дъщери. Едната - Леда Милева тръгва по стъпките на баща си и избира нелекия писателски път. В периода 1919-1922 година Гео Милев издава списание "Везни", което се оформя като трибуна на символизма и експресионизма в България. Първата стихосбирка на автора "Жестокият пръстен" (1920 г.) отразява характерните за символизма теми и мотиви. За разлика от символистите обаче в някои стихотворения на Милев са вплетени и мотиви от ужасната катастрофа, сполетяла света по време на Първата световна война.

През 1922 година Милев се присъединява към Българската комунистическа партия, а две години след това той започва да издава списание "Пламък", което се превръща в един от най-вълнуващите епизоди в антифашистката борба на българската интелигенция. В него той публикува статии, изобличаващи фашизма, прозаичния цикъл "Грозни прози", както и поемите "Ад" и "Ден на гнева". През същата 1924 година в него е публикувана и безсмъртната му поема "Септември", която е посветена на комунистическото въстание от 23 септември 1923 година и се явява синтез на художествените търсения на поета. В нея той прослава героизма на народа. Впоследствие тя е включена в Колекцията на Юнеско от представителни творби на световната литература и е преведена в повече от тридесет страни. Произведението разпалва духовете, скоро след което конкретният брой с поемата е конфискуван от полицията, а самият Милев е осъден на една година затвор и глоба в размер на 20 000 лв. Той е твърдо решен да обжалва делото, но на 15 май 1925 година е извикан за разпит в полицията, след който изчезва безследно. След 30 години останките му са идентифицирани в масов гроб край София (Илиенци), където са погребвани и други жертви на терора.

"Трябва да сте готови да живеете и с малкото, защото идват тежки времена. Но каквото и да е времето и каквото и да ви се случва, не бива да забравяте, че другият е по-важен. Човек се нуждае винаги от нежна дума, от внимание и трябва да сте готови да му ги дадете", казва един от най-забележимите родни майстори на поетичните слова Николай Лилиев. Често тези думи си припомня неговата племенница, професор д-р на филологическите науки Елка Константинова. Споделя, че много моменти от детството, прекарани с вуйчо ѝ оставят ярък отпечатък и в живота си често си припомня негови слова. Веднъж тя го пита защо в един стих нарича любимата си "Никоя и ничия". Когато вуйчо ѝ е на специализация във Франция, мнозина казват, че там той има голяма любов. "Тази жена ли я наричаш така?", задава изневиделица въпроса си племенницата. Лилиев отговаря, първо, поклащайки отрицателно глава и допълва: "Това стихотворение написах преди да срещна жената, на която оставам верен".

"Баба Кера и свещеник Николай Михайлов, родом от Стара Загора, са родители на Николай Михайлов (по-късно Лилиев) и на Божана Михайлова, неговата по-голяма сестра. Семейството на свещеника било на почит сред старозагорското общество. За съжаление родителите умират твърде млади, на около 30 години", разказва Елка Константинова. За двете деца започват да се грижат лелите им, а когато по-голямата сестра на Лилиев навършва 16, получава предложение за брак. Кандидатът се казва Минчо Чакъров - учител по френски език и един от най-богатите в своя град. Срещата му с момичето се осъществява след специализацията му по френски език и литература в Гренобъл, когато се премества да живее в Стара Загора. Дълго време Чакъров живее с Божана и се привързва не само към нея, но и към брат ѝ Николай. Категоричен е че ще се грижи винаги за тях. След като Николай Лилиев завършва основно образование в родния си град, а после и Търговската гимназия в Свищов, Минчо Чакъров купува къща в София.

Не след дълго Минчо и Божана вече имат три деца, а с течение на времето всеки от тях създава и свое семейство. С минаването на годините и многобройната фамилия, Чакъров продължава да се грижи за брата на жена си. Всяко семейство разполага със стая от къщата. Николай Михайлов, известен вече като Лилиев, също има малка самостоятелна стая на първия етаж. И независимо от пътуванията и моментите, когато не е в София, стаята си остава негова. До края на живота си Минчо Чакъров обича Николай като свой истински брат. За съжаление през 1960 г. Лилиев умира, преди зет си. Тогава никой не посмява да каже на Чакъров за смъртта му. Близките измислят лъжата, че той е заминал в дълга командировка, като драматург на Белградския театър.

Именно драматургията, редом с поезията, заема ключова роля в живота на Николай Лилиев. За разлика от другите той никога не взима отпуск от Народния театър. От 1932 г. до 1960 г. без прекъсване Николай Лилиев работи там като драматург. Оставя трайни следи в българската театрална култура, като възражда и следва най-добрите традиции на театъра, положени от Пенчо Славейков и Пейо Яворов. Отдаден изцяло на драматургията, Николай Лилиев привлича най-добрите български писатели и преводачи. Сам превежда и огромна част от европейските драматургични произведения, сред които тези на Уилям Шекспир, Пиер Корней, Виктор Юго и много други.
Всъщност литературните интереси на Лилиев се появяват още в ученическите години. Макар да завършва търговска гимназия през 1903 г., още през същата година писането излиза на преден план в живота му. Въпреки че работи като чиновник в старозагорската стопанска банка, отпечатва две пародии в списание "Българан", подписани с инициали. Само след няколко месеца Лилиев се среща с българския писател Димитър Подвързачов. За Николай Лилиев тя се превръща в основна причина да се отдаде на писателските си умения и да ги проявява чрез поезията. През 1905г. следва три семестъра литература в Лозана, откъдето изпраща стихове в списанията "Ново общество" и "Демократически преглед". Поради липса на средства обаче се завръща в България. Започва работа като чиновник в Долна баня,където се запознава с поета Димчо Дебелянов, среща се за пръв път с литературния критик Владимир Василев и с литературния историк Боян Пенев. От този момент с тези хора е свързана и творческата му съдба. Заедно с Дебелянов се радва на покровителството на Подвързачов и на приятелството на млади поети, журналисти и художници от неговия кръг.

През 1908 г., когато младият поет Николай публикува стихотворението си "An die Natur" ("Към природата") в сп. "Съвременник", за пръв път се подписва с псевдонима Николай Лилиев, измислен от редактора на списанието. По същото време е учител в Трета мъжка гимназия в София. На следващата година обаче Лилиев спечелва конкурс, свързан с образованието му в областта на търговията и заминава за Париж. Там учи търговски науки със стипендия на Министерството на търговията. Въпреки това, често изпраща стихотворения, които Подвързачов и Дебелянов публикуват в литературни списания. И до днес кореспонденцията на тримата поети е ценен документ за епохата на епистоларната култура.
След завръщането си през лятото на 1912 г. Лилиев започва работа отново като учител, но този път в Търговската гимназия в Пловдив. След две години обаче избухва Първата световна война и поетът пеподавател става редник и кореспондент. След войната работи в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост, в Дирекцията по печата във Външното министерство, в издателство и в различни редакции. През цялото време Лилиев продължава да пише и през 1919 г. неговите оригинални стихотворения вече са събрани и издадени в стихосбирката "Птици в нощта". В произведенията читателите виждат как поета придава символна и общочовешка значимост на конкретните си душевни вълнения. Тревожат го най-силно проблемите на човешкия живот, на вечността, смъртта и красотата. Именно своите философски прозрения Лилиев преобразява в поетически творби. Майсторски показва реалността, превръща я в символ, като изгражда всеки образ от нея с метафора и същевременно с това съвършено създава музикалността на стихотворенията. В поезията си Лилиев изповядва лични и драматични преживявания, показва човешкото страдание от несъвършенствата на хората, дори своята болезнена любов към България, за която всички разбират в стихотворението "Родина".
Именно тази чувственост и таланта на писателя читателите бързо забелязват и съвсем скоро след издаването на "Птици в ноща", книгата придобива огромна популярност. Успехът на изданието тласка Лилиев към отдадеността на литературата и като че ли предизвестява още успешни писателски начинания. Година след издаването на книгата Лилиев става съредактор и постоянен сътрудник в списание "Златорог". През 1921 г. заминава за Виена. Престоят трае 4 години, през които поетът работи в библиотеки на Виена и Мюнхен върху подготовката на историческа библиография за българския стопански живот през вековете. Още на първата година от пребиваването на Лилиев в чужбина излиза книгата му "Лунни петна", която е наградена от Министерството на просвещението. Въпреки, че не е в България, Лилиев стриктно изпълнява и ангажиментите си и към сп. "Златорог", като осигурява голяма част от чуждестранната кореспонденция на списанието.

След завръщането си в България две важни събития оставят ярък отпечатък в творческата биография на писателя. В края на 1931 г. се появява антологичната му книга "Стихотворения", а през март 1934 г. в "Златорог" излиза цикълът "При морето" - последните стихове, които поетът отпечатва приживе. Те предизвикват широк отзвук. Основно се възприемат като поетическо възкресение и обновление, като нова стилистична ориентация на поета. Но още през същата година на отпечатването им Николай Лилиев става драматург в Народния театър в София. До кончината си през 1960 г. Лилиев влага усилията си и чувствеността основно в драматургията. И всички 28 години отдадена работа за каузата на театъра не са били напразни - името на поета се свързва с разцвета на българския театър през 30-те и 40-те години. А изключителната му отдаденост на поетичността оставя ярки отпечатъци и значителен принос в литературата на България. След появата на първите книги на Лилиев неговата поезия привлича вниманието на читателите, а и на критиката. Често тя е свързвана с върха на българския символизъм, с богатството на изразните му средства. Дори и до днес всички признават, че Николай Лилиев е един от най-талантливите поети, живели на българската земя. Преведена на множество европейски езици, поезията му привлича читателско внимание поколения след поколения. Разкривайки откровенията на една обречена на страдания човешка душа, тя внушава непреходни общочовешки ценности, важни за всеки един от нас.

Рива
София, 1000
ул. Неофит Рилски №70
riva@rivapublishers.com

От съставителя
Към друго небе
П. К. Яворов

• Песен на песента ми
• Посвещение
• Недей се връща
• Въздишка
• Сенки
• Теменуги
• Две хубави очи
• Вълшебница
• Ела!
• Смъртта
• Към върха
• Наяве и насън
• Аз страдам
• Нирвана
• Тайната
• Дни в нощта
• Може би
• Тома
• Две души
• Без път
• Чудовище си ти...
• Небе - куршумена безкрайност...
• По-близо до заход
• Сфинкс
• Молете неуморно
• Стон
• Пръстен с опал
• Духът на въжделението
• Маска
• В часа на синята мъгла
• Родина

Теодор Траянов

• Новият ден
• Есенни терцини
• Скръбна нощ
• Първият ден
• Презнощен стон
• Нощни огньове
• Осъдени
• Олтарни цветя
• Единствен миг
• Каспар Хаузер
• Японска мелодия
• Черноризец
• Нощен блясък
• Изкупител
• Погребение
• Рухнало вълшебство
• Среща
• Към любовта
• Ноемврийски път
• Разделени
• Последен остатък
• Адамитска песен
• Дар
• Тъмновиолетна орхидея
• Среднощно бдение
• Маршът на варварите
• Из Песен на песните Втора вигилия
• Тайната на Струма
• Към поета

Ив. Ст. Андрейчин

• На нея
• Из Станси
• Песен на страстта

Димитър Бабев

• И дадох ти венец...
• Светла летна нощ пробуди...
• Пролет на север
• Есен в старогръцки лес
• Самота

Димитър Бояджиев

• Боязън
• Утеха
• Край брега
• Писмо
• Нощем
• С дълбока нежност
• Елегия
• Сподавен вик
• Вечерен трепет
• Марсилия

Вен. Тин.

• Из Lunaria
• Ний страдаме. И затова ний любим...
• Душата ми е монахиня бледна...
• Аз скоро ще умра

Иван Грозев

• Разсвет
• Аз есм
• Празник
• Зов
• Nocturno
• Възкресение
• Заветът на Заратустра

Сирак Скитник

• Не иде ли?
• Синина
• Бялата царица

Трифон Кунев

• Разлъка
• Черна птица
• Нощен вик
• Песента на Петроний
• Феникс
• От тихата любовна песен...
• Глуха доба...
• Ей блуждаят вечерните сенки...
• Цветята мрат...
• Нощта се приближава...
• Зарници във тъмна нощ...
• Автобиография

Емануил Попдимитров

• Венец
• Шатър
• Тристан
• Херолд
• Нощна буря
• Зли жажди
• Брак
• Лаура
• Ема
• Блата
• Ирен
• Двустих
• Пчели
• Рибарка
• Чумата в Индия
• Лято
• Родина

Николай Лилиев

• Светло утро...
• Тихият пролетен дъжд...
• Съмна в сънните градини...
• Заслушан в смутните слова...
• Кръгозори надвесени...
• Сред есенното запустение...
• Не зная, тоя път извежд...
• Те не говорят, моите очи...
• Майко, от години...
• В глухото поле...
• Приласкай ме, вълна...
• Звездите бледнеят...
• Към Родината
• Аз не извиках от вълнение...
• Към нощта
• Луната висне като плод...
• Ти молиш, зная...
• На слънцето стрелите...
• Към Димчо Дебелянов
• Тълпите
• Зад стената
• Градът
• И всеки тленен ден...
• Ахасфер
• Погледни, планините блестят...
• Негли зад пустинното море...
• Ето старите стрехи надвесени...
• И ето ме изпълнен пак с любов...

Димчо Дебелянов

• Черна песен
• Лъст
• Кръстопът
• В тъмница
• Спи градът
• Далеч...
• Слънчогледи
• Пловдив
• Гора
• Жъртвоприношение
• Миг
• Прииждат, връщат се...
• Сиротна песен
• Ти смътно се мяркаш...
• Да се завърнеш в бащината къща...
• Помниш ли, помниш ли тихия двор...
• Аз искам да те помня все така...
• Под сурдинка
• Легенда за разблудната царкиня

Людмил Стоянов

• Върби
• утринен час
• Полет
• Моята скръб
• Сонет
• От кулата
• Скръбта е близка
• Фонтан на любовта
• Предопределение
• Песента на лунния лъч
• Дисонанси
• Сън
• Смъртта на Клеопатра
• Пенелопа
• Листопад
• Зов
• Ричард лъвското сърце
• Приказка
• От памтивека
• Бранни полета
• Легенда
• Весло
• Алилуя

Димитър Подвързвачов

• Пролет
• Смърт
• Некролози
• Песен за жената
• Рим
• Николай Райнов
• Из Градъ
• Семирамис
• Царица Асирска
• Из Дон Кихот Рицар на Блена

Христо Ясенов

• Маргарита
• Из Приказно царство
• Из Мадона
• Из Пан
• Из Рицарски замък
• Заключена душа

Гео Милев

• Главата ми...
• Мъртвешки зелена...
• Сега е твърде късно...
• И в този час, когато...
• О дъжд, о дъжд обилен...
• Стон
• Съзвездие
• Витлеем
• Погледнете птиците небесни и криновете в полето
• Пътешествие в Китай

Христо Смирненски

• Цветарка
• Старият музикант
• Уличната жена
• Жълтата гостенка
• Из Зимни вечери
• Братчетата на Гаврош

Ботьо Савов

• Тишина
• Траурно изгнание

Коста Тодоров

• Родените под знака на сатурна...
• И мигом пълния съсед...
• Виолетовите сенки...
• Вестилка
• Легенда за стария Рим
• Градът

Иван Хаджихристов

• Анна
• Мен, принца печален на дания...
• Кладенец
• Есен
• Черния кон
• Гората сутрин пее
• Дървеса
• Майка
• Орачи
• Хорив
• Предутринна звезда
• Албатроси
• Нощ
• Годеж
• Бар етоал
• Листа
• Земя
• Гребец

Иван Мирчев

• Рицар
• Камбана
• Мъгли
• Самотност
• Коломен
• Картина
• Декември
• Нощ
• Очи
• Хотел
• Мъка
• Вечерен прилив
• Кладенец
• Тъкачи

Йордан Стубел

• Пред огледалото
• Тя е мъртва сега...
• Съдба
• Утро
• Спри
• Дим
• Часове
• Вик
• Вечер
• Мимолетност
• Панаир

Йордан Стратиев

• Градските кули треперят...
• В запален град
• Пустеят безлюдните нощни площади...
• Обесеният
• Карнавал
• Пиеро
• В локала
• Визитна карта
• Пътници
• Иманяри
• Велики петък

Бележки
Кратки биографични бележки за поетите в антологията