Институти на християнската религия - книга 3

Християнска реформация. През последните два века евангелското християнство се е поддало на измислиците на светския хуманизъм за човека като мерило за всички познавателни категории. Тази лъжа е била преведена на богословски език като "свободна воля" на човека. Време е за връщане към истинското библейско учение.

Третата книга на Жан Калвин е добро начало. Авторът отказва да бъде въвличан в логиката на хуманизма, която намира за противник на истината, и не се смущава ясно да го заяви, като издигне върховенството на Божията благодат над човешката воля. В това Калвин не е сам. Той просто следва поредицата от църковни богослови, започваща от апостол Павел, продължаваща през Отците на църквата (особено Бл. Августин) и стигаща до предшественика и съработник на Калвин в "Реформацията на Църквата", Мартин Лутер. Няма разлика в идеите на Лутер и Калвин. Реформацията е възстановяване на учението на ранната църква, и това възстановяване се основава на една - единствена идея, централна и жизнено важна за истинското християнство: Върховенството на Бога и неговата благодат в спасението. Книгата на Жан Калвин се занимава с библейската идея за върховенството на Божията благодат. След като в първата и втората книга представят познанието, което имаме за Бога, и за неговото изкупително действие в Христос, сега Калвин ни дава последователно библейско обяснение на начина, по който получаваме Божията благодат. Темите на трета книга - новорождение чрез вяра, безплатно оправдание чрез вяра, покаяние, Божия вечен избор, и крайното възкресение - са непоносими за съвременните хуманисти. Стъпка след стъпка Калвин изгражда зданието на библейското учение за благодатта, и разбива измислиците на християнския пелагиански хуманизъм. Разбира се, в тази дискусия той закономерно очаква враговете на истината да зададат въпроса: "А какво стана със свободата на човека да избира? Къде тук е човешката свобода?", Калвин отговаря на този въпрос със специална глава: "Християнската свобода".

Калвин е нетолерантен към всяко друго учение. Не защото смята себе си лично за абсолютно прав, а защото не може да понесе каквато и да е мисъл или идея, която отнема от заслугите на Бога за нашето спасение.