Съчинения в 12 тома - том 8: Български хроники I

От 2137 г. пр. Хр. до 1395 г. сл. Хр.

Тази книга трябваше да бъде написана. Българският народ имаше нужда от тази книга. Имаше нужда да види мястото си във вековете, на континента и в света, да съпреживее мъките и радостите, славата и позора на предците си и през техните очи да надникне в мрака на собствената си душа.

Това, което направих аз, отдавна трябваше да го направи някой от историците - да напише цялата история на българите. Общите истории, написани от много автори, са аморфни, разностилни и дисхармонични - всеки от историците изследва един тясно ограничен исторически период, не споря - изследванията им са ценни сами по себе си, но вторачени в своето дърво, те не виждат гората (кой го беше казал?).

Писането на хрониките бе самотна одисея. От началото на 2005-а до края на 2009-а - пет години, всеки божи ден, няма неделя, няма Великден, от разсъмване до мръкнало четях и пишех, от стотици прочетени страници изстисквах една...
Още в началото ме поведе идеята на Паисий, че историята не е хладнокръвна хроника на минали събития, не е панихида на миналото, а камбана за будене на днешните съвести.

Съзнателно търсех диалог с читателя, споделях с него, спорех, предизвиквах го - не му преподавах уроци, не му четях лекции, а го правех свой събеседник, свой съучастник, свой спътник в лутането из мъглата на вековете; обявих скуката за духовна чума, скучното писане - за интелектуално убийство, използвах езика на поезията и похватите на драматургията: докато историците описват безпристрастно историческите факти - аз изобразявам личностите, историците споменават личностите покрай събитията - аз разкривам събитията чрез съдбата на личностите. В това е разликата. Без личности историята е мъртва.
Български хроники не е научен трактат, а поема, написана в библейски стихове, в духа на скандинавските саги, на древногръцките и древноримските епоси: емоционално и пристрастно, с гняв и възторг, през плач и смях - предизвикателството ми срещу скучно написаните академични истории се превърна в мисия: да напиша епоса на българския народ.

Книга от поредицата Съчинения в 12 тома.

Важно! Изданието е на много години и наличните бройки не са в перфектния вид, в който обичайно са книгите, които предлагаме.

Стефан Цанев (1936) е популярен български поет, драматург, публицист, автор на оригинални произведения за деца. През последните години се насочи и към белетристиката, като романът му Мравки и богове е сред малкото творби на българските автори, предизвикали широк читателски интерес. В основата на успехите на Цанев е усетът му за злободневното и проблемното в живота, неговата близост до типовите нагласи и настроения. Към действителността и поставяните от нея въпроси авторът подхожда страстно и ангажирано, като полемиките му са публицистично интонирани.

Естетическото при този автор е функция на етичното, романтичната или сатиричната патетика е в основата на риторичната организация на словото му. Това до известна степен изразява и характерните нагласи на голяма част от поколението на поетите от 60-те години на ХХ век, към което принадлежи Цанев. Сред тях той се отличава с по-ясна и категорична заявеност на опониращия дух, с по-малък интерес към сложните поетически форми и неразчитащи на широк отзвук експерименти. В този смисъл той е своеобразен български аналог на някои от представителите на естрадните автори в руската поезия от 60-те години на миналия век и най-вече на Евтушенко. Гражданската ангажираност на Цанев и готовността му да откликва по широк спектър от парливите въпроси на деня го поставят сред най-познатите медийни личности на днешна България.