Моите вдъхновители

"В тази книга разказвам за личностите, които изградиха ума и сърцето ми.

Срещал съм ги в различни периоди от живота си, с някои от тях съдбата ме сприятели, други са живели преди мен и са ми оставили само спомена за себе си.

Тук са историите на писатели, лекари, офицери, учители, дарители, актьори, музиканти, спортисти.

Всички те са мои ВДЪХНОВИТЕЛИ.

Написах тази книга, за да запазя паметта за тях.

Защото е важно да помним онези, които са осветявали пътя ни."
Иво Сиромахов

"Апостола и греховете български

Първият ми спомен, свързан с Апостола, е как баща ми ме води да сложа букетче цветя пред паметника му. Трябва да съм бил четири-петгодишен. Мразовит зимен ден е, но пред паметника има много хора. Татко ми разказва за Левски, а аз не мога да разбера - защо са обесили такъв светъл човек? Днес вече знам - ако Исус е пратен на земята, за да изкупи греховете човешки, то Васил Левски е дошъл сред нас, за да изкупува греховете български. Понякога се опитвам да си представя Ботев и Левски в оная скована от студ вятърничева воденица в покрайнините на Букурещ, за която поетът пише до своя приятел Киро Тулешков: Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер! Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сè весел!

За какво ли са си говорили двамата, докато зъбите им са тракали от студ, а червата им са свирели от глад? Дали са мечтали да вземат властта и да назначат всичките си роднини за министри? Дали са говорили за пари, които ще трупат, преяли от алчност и самолюбие? Дали са си представяли как журналисти клечат пред тях, славословят ги и чакат да им подхвърлят някоя огризка? Дали са мечтали да прекарват нощите си, заобиколени от раболепни слуги и скъпи курви? Или пък са си говорили за Свободата? За Справедливостта? За Достойнството? За Честта? За това, че не искат българите никога повече да бъдат роби? Страшни са тия въпроси.

Няма по-тежък грях в цялата българска история от предателството на Дякона Левски. В романа Ноев ковчег Йордан Радичков разказва как в деня след като Левски е задържан и отведен от турските заптиета в град Ловеч, в Къкринското ханче започват да прииждат хора от околните села. Разчуло се, че Апостола носел в себе си много пари и докато се опитвал да се изплъзне от заптиетата, парите му изпадали в дълбокия сняг. И ето че на другия ден започват да идват хора от близо и далеч и да събират снега около ханчето в бакърени котли, ведра, престилки. И да топят тоя сняг на огъня с надеждата да открият в него някоя парица.

Образът на тези хора стои пред очите ми зловещ и смразяващ. Какво са търсели в преспите край ханчето тия клетници, понесли със себе си всепоглъщащата българска нищета? Защо са им трябвали парите на Апостола? Какво са щели да си купят с тях? Свобода? Достойнство? Доблест? Чета тази история и усещам как ужас и отчаяние стягат гърлото ми. А пред очите ми изплуват ония страшни четири въпросителни в тефтерчето на Апостола. Народе????

Тези въпросителни се забиват като ножове в сърцето ми. Но греховете ни спрямо най-светлия син на България не свършват дотук. Има сведения, че след свалянето му от бесилото Апостола тайно е погребан в олтара на черквата Света Петка Самарджийска, която се намира в мястото, известно на софиянци като подлеза на ЦУМ. Тази черква още стои там. През 1956 година, годината, в която на власт идва Тодор Живков, комунистите започват археологически проучвания в Света Петка Самарджийска. Намират кости в олтара. Имали са сериозни основания да смятат, че това са костите на Левски. Но властта нарежда това откритие да бъде потулено и костите да бъдат изхвърлени. Защото отгоре е бил издигнат паметник на Ленин. А комунистите не можели да допуснат до паметника на техния сатрап да има символ, свързан с паметта на България. Гробът на Левски е пожертван заради паметника на Ленин.

Хрониката на тия разкопки и това зловещо национално престъпление е разказана подробно от Николай Хайтов в книгата му Гробът на Васил Левски. С документи, факти и протоколи от археологическото проучване. Тя е документ за най-големия срам в новата ни история. Документ за това как Апостола е бил предаден още веднъж, 83 години след смъртта му. А гробът му - поруган и съсипан. И забележете иронията. Самият Васил Левски е казал: Ако ме обесят, поне ще ми остане гробът в България и всякой ще го знай. Народе????

Самотата на Ботйова

Винаги когато чуя името му, ме смразява мисълта за отчайващата му самота. Виждам го как пише стиховете си в кръчмата, заобиколен от пияни хъшове, но сам. Представям си го как измисля искрящите си фейлетони за вестника - и отново е сам. Някои казват, че бил изпреварил времето си. Това е глупаво и безсмислено клише. Защото Христо Ботйов е извън всяко време. Всяка епоха би била тясна за огромния му дух. Целият живот на поета е белязан от трескаво неспокойство. Сякаш не е можел да си намери място. Тревожните му стъпки отекват по улиците на Калофер, Одеса, Александрия, Измаил, Браила, Букурещ. И навсякъде е трагично сам.

Докато не решава да тръгне по оня страшен, но славен път към смъртта. По него е съпроводен от двеста четници, но всъщност отново е сам. Опитвам се да си представя какво се е случвало в този момент с мечтите на Христо Ботйов за свобода. Как е понесъл лъжите на Заимов и Обретенов, че двеста и петдесет души от Врачанско ги чакат да се присъединят към четата? Как е приел страшната истина, че по-голямата част от българите не искат да са свободни? Как е гледал на заключените порти на къщите и на това, че никой не е смеел да даде на четниците дори чаша вода? Как се е почувствал, когато овчарят Димитър Мазната е дотърчал да му иска пари за изядените от четата агнета? Какво е казал в ония тежки мигове, преди да бъде убит от четниците си? Мисля си за самотата на Ботйова и ми се доплаква. Не за него. За нас."
Из книгата

"Хуморът не е лекарство. Той е обезболяващо. Може да притъпи временно болката, но не може да я излекува"

Това казва Иво Сиромахов в едно интервю за в-к "168 часа". Е, цяла България познава Сиромахов с непресекващото чувство за хумор, в което се съдържат не само такива "обезболяващи", но и ударна доза "витамини" за поддържане на добро настроение, въпреки всичко, което не харесваме ежедневието и в родната действителност. Чувството за хумор на Иво Сиромахов извира от телевизионния екран и печатните медии, от социалните мрежи и разбира се, от книгите му. От години го познаваме освен като писател, и като актьор, драматург, радиоводещ. Кариерата му на сценарист пък е свързана с дълги години работа както зад кулисите, така и под прожекторите на "Шоуто на Слави". Иво Сиромахов е автор и на десетки книги, които са сред най-продаваните заглавия от съвременни български автори. Сред тях са "Българско радио", "Моят таен любовен живот", "Шекспир 3Д", "За мен е чест", (написана съвместно със Слави Трифонов) и други.

Публикации на Иво Сиромахов се срещат в списанията "Maxim", "Playboy", "Hustler" и "MAX". Работил е и като завждащ отдел "Култура" и във в-к "24 часа", където публикува и политически фейлетони. Въпреки, че името му се среща много често по всички медии, не знаем много за него и личния му живот. Какви книги чете самият той? Една от тези, които харесва, е автобиографията на Андре Агаси. Любимият му спорт? Ездата. У себе си най-много цени чувството за хумор. А какво не може да понася? Глупостта. В случай, че искате да знаете повече - как, кога, къде започват неговият житейски и професионален път, ето какво показва биографичната справка: роден е в София на 29 декември 1971 г. Завършва Националната гимназия за древни езици и култури и след това театрална режисура в НАТФИЗ.

Като студент работи - заедно с Ути Бъчваров водят предаването по БНР "И ловец съм, и рибар съм". През 1995 г. Става носител на наградата за дебют в изкуствата. през 1996 г. Завършва висшето си образование. Има и немалко изяви като режисьор в Малък градски театър "Зад канала" и Театър "Българска армия", Сред постановките, които е режисирал, са например "Женитба" от Гогол (в НАТФИЗ), "Обърни се с гняв назад" от Джон Осбърн, "Макбет" от Уилям Шекспир (Малък градски театър "Зад канала"), "Чаровна нощ" от Славомир Мрожек, (ДКТ-Сливен) и др.

Каква е тайната на успеха? Макар че от устата на Иво Сиромахов всичко звучи весело и смешно, ето какво казва той пред медии за успеха:

"Ako имаше изведена общовалидна формула, вероятно всички щяха да я следват. Но пътищата към успеха са различни и нито един от тях не е къс. В крайна сметка успяват само онези, които са готови да вървят дълго, да влизат в битки и да се лишат от някои неща. За всеки успех се плаща и колкото по-голям е успехът, толкова по-висока цена е платена за него."