Още за книгата
За първи и единствен път в забележителната си кариера Стивън Кинг ни представя история, създадена специално за телевизията. Но, както самият Майстор споделя: "Историята "Бурята на века" не е нито телевизионна драма, нито сериал. Това е истински, пълнокръвен роман, реализиран в малко по-различна форма". И критици, и фенове са единодушни, че "Бурята на века" е една от най-добрите екранизации на Стивън Кинг.
И тук, както и в най-добрите романи на Краля, акцентът пада не върху свръхестественото, а върху човешкото. Разказвайки поредната си въображаема история, Стивън Кинг всъщност разкрива истината за самите нас.
"Бурята на века" нагледно демонстрира и извежда на преден план една от най-силните страни на Кинг като разказвач. Макар и да е писал истории като "Тъмната кула", в които героите преброждат най-различни светове, талантът му блести най-силно в пресъздаването на човешките взаимоотношения в сравнително затворени общности, където Кралят подлага на безжалостна дисекция междуличностните отношения и добавя уникално социалнопсихологическо измерение към жанра на свръхестествения ужас. Някои от най-обичаните му творби се развиват в ограниченото пространство на едно градче, едно училище, един хотел, един супермаркет, един затвор, една зловеща надпревара, дори една къща. Блестящо показно по възхваляваното от театралите драматургично триединство (единство на времето, мястото и действието), "Бурята на века" поразява с невероятния авторов усет за диалог и драматизъм. Двете образуват своеобразен диптих, а главните им герои Джон Кофи и Андре Линож са огледални образи, единият от които символизира безкрайната доброта, докато другият... Впрочем, ето какво казва самият Стивън Кинг по въпроса: "Книгата "Зеленият път" започна с образа на огромен чернокож, който стои в затворническата килия и гледа как към него се приближава проскърцващата метална количка на продавача на вафли и цигари. Бурята на века също се зароди от образ, свързан със затворническата тематика - видях мъж (този път бял, а не цветнокож), който седи на нара в килията си с опрян в стената гръб, отпуснати върху коленете ръце и немигащи очи. Това обаче не беше добър човек като Джон Кофи от Зеленият път, а извънредно зъл човек. Или изобщо не бе човек!".
И тук, както и в най-добрите романи на Краля, акцентът пада не върху свръхестественото, а върху човешкото. Разказвайки поредната си въображаема история, Стивън Кинг всъщност разкрива истината за самите нас.
"Бурята на века" нагледно демонстрира и извежда на преден план една от най-силните страни на Кинг като разказвач. Макар и да е писал истории като "Тъмната кула", в които героите преброждат най-различни светове, талантът му блести най-силно в пресъздаването на човешките взаимоотношения в сравнително затворени общности, където Кралят подлага на безжалостна дисекция междуличностните отношения и добавя уникално социалнопсихологическо измерение към жанра на свръхестествения ужас. Някои от най-обичаните му творби се развиват в ограниченото пространство на едно градче, едно училище, един хотел, един супермаркет, един затвор, една зловеща надпревара, дори една къща. Блестящо показно по възхваляваното от театралите драматургично триединство (единство на времето, мястото и действието), "Бурята на века" поразява с невероятния авторов усет за диалог и драматизъм. Двете образуват своеобразен диптих, а главните им герои Джон Кофи и Андре Линож са огледални образи, единият от които символизира безкрайната доброта, докато другият... Впрочем, ето какво казва самият Стивън Кинг по въпроса: "Книгата "Зеленият път" започна с образа на огромен чернокож, който стои в затворническата килия и гледа как към него се приближава проскърцващата метална количка на продавача на вафли и цигари. Бурята на века също се зароди от образ, свързан със затворническата тематика - видях мъж (този път бял, а не цветнокож), който седи на нара в килията си с опрян в стената гръб, отпуснати върху коленете ръце и немигащи очи. Това обаче не беше добър човек като Джон Кофи от Зеленият път, а извънредно зъл човек. Или изобщо не бе човек!".