"Колкото и да сме уверени в себе си, животът ни може да бъде съсипан само за части от секундата. Както в библейската история на Йона, непознаваемите сили на травмата и загубата са в състояние изцяло да ни погълнат и да ни захвърлят в своя дълбок и мрачен търбух. Пленени и изгубени, ние се оказваме безнадеждно сковани от ужас и безпомощност. Един ден в началото на 2005 година излязох от къщи в мекото утро на Южна Калифорния. Приятната топлина и нежният морски бриз ускоряваха крачките ми. Бях сигурен, че в такъв зимен ден на всеки човек в останалата част от страната ще му се прииска да захвърли лопатата за ринене на сняг и да се премести на слънчевите плажове по Югоизточното крайбрежие. В обещаващ ден като този се чувстваш сигурен, че нищо не може да се обърка и нищо лошо не би могло да се случи. Но то се случи.
Моментът на истината
Крачех обзет в щастливо очакване на срещата с моя добър приятел Буч, с когото щяхме да отпразнуваме шейсетия му рожден ден. Понечих да пресека улицата на пешеходна пътека...
... В следващия момент, вцепенен и скован, лежа на пътя, без да мога да помръдна или да дишам. Не разбирам какво се е случило. Как съм се озовал тук? През завихрената мъгла на объркването и недоумението забелязвам как тълпа хора се спускат към мен. Те спират стъписани. Изведнъж се надвесват над мен - все по-затягащ се обръч, - а разширените им очи са приковани върху безжизненото ми и изкривено тяло. За мен, безпомощния, те приличат на ято хищни гарвани, готови да се спуснат върху ранената плячка - аз. Постепенно се ориентирам и успявам да разпозная истинския нападател. Като през старомоден фотоапарат със светкавица успявам да различа бежова кола, извисяваща се над мен, със зъбата решетка и натрошено предно стъкло. Вратата рязко се отваря. Оттам изскача младо момиче с разширени очи. То ме гледа, замаяно от ужас. Кой знае как, аз едновременно знам и не знам какво се е случило току-що. Фрагментите постепенно се събират и разкриват страховитата действителност: явно съм бил ударен от тази кола, когато съм тръгвал по пешеходната пътека. Объркан и недоумяващ, потъвам отново в здрача на умопомрачението. Установявам, че не мога да мисля ясно, нито имам волята да се събудя от този кошмар.
Един мъж се приближава бързо и коленичи до мен. Представя се като парамедик, който не е на смяна в момента. Когато се опитвам да насоча поглед натам, откъдето идва гласът, той строго ми нарежда: Не си движете главата. Конфликтът между острия му глас и онова, от което моето тяло наистина има нужда - да се обърне към източника на гласа, - ме изплашва и ме сковава като парализиран. Съзнанието ми необяснимо се раздвоява и аз усещам някаква неподозирана дислокация. Имам чувството, че се рея над тялото си и гледам отгоре към разиграващата се сцена под мен.
Рязко се опомням, когато той грубо ме хваща за китката, за да ми премери пулса. После се изправя и целият се надвесва над мен. Неловко обхваща главата ми с двете си ръце, за да я прикове да не се движи. Резките му действия и пронизващият звук на заповедите му ме хвърлят в паника и още повече ме смразяват. Ужас се процежда в моето замъглено, зашеметено съзнание: може би имам счупен врат, помислям си. Изпитвам належаща потребност да намеря друг човек, върху когото да се съсредоточа. Просто казано, имам нужда от нечий успокояващ поглед, някаква нишка жизненост, за която да се хвана. Но съм твърде безпомощен да помръдна.
Добрият самарянин изстрелва бърза поредица от въпроси: Как се казвате? Къде се намирате? Къде отивахте? Каква дата сме днес? Аз не мога да се свържа с устата си, за да образувам думи. Нямам енергията да отговоря на въпросите му. Начинът, по който ми ги задава, ме кара да се чувствам още по-дезориентиран и тотално объркан. Накрая успявам да оформя няколко слова и да отговоря. Гласът ми е напрегнат и глух. С ръце и с думи му казвам: Моля ви, отдръпнете се. Той се подчинява. И сякаш съм страничен наблюдател, който говори за човек, проснат на асфалта, започвам да го уверявам, че разбирам защо не бива да си движа главата, а на въпросите му ще отговоря по-късно.
Силата на милостта
След няколко минути една жена се приближава неусетно и тихо присяда до мен. Аз съм лекарка, педиатър - казва тя. - С какво да ви помогна?
Моля ви, постойте с мен, отвръщам. Нейното спокойно, мило лице излъчва подкрепа и уравновесена загриженост. Тя поема ръката ми в своята и аз я стисвам. Отвръща ми леко със същото. Докато търся нейните очи, в моите набъбва сълза. Нежният и кой знае защо познат лъх на парфюма ѝ ми дава усещането, че не съм сам. Чувствам емоционална подкрепа от окуражаващо присъствие. Тръпки на облекчение преминават през мен като вълна и за първи път поемам дъх дълбоко. И тогава тялото ми е разтърсено от пристъпи на ужас. Сълзите вече рукват от очите ми. Чувам в съзнанието си думите: Не мога да повярвам, че това ми се случва, не е възможно, не бях планирал така рождения ден на Буч днес. Сякаш неизмерима жал ме засмуква като въртоп. Тялото ми продължава да трепери. Реалността го е завладяла.
Не след дълго силните конвулсии са заместени от леко треперене. Усещам как ме обливат ту вълни на страх, ту вълни на съжаление. Обзема ме ужасната мисъл, че може да съм тежко ранен. Ами ако се озова в инвалидна количка, осакатен и зависим? Отново получавам пристъпи на самосъжаление. Обзема ме страх да не се удавя в скръб и търся опора в погледа на жената. Полъхът на парфюма ѝ успокоява дишането ми. Нейното неотклонно присъствие ми дава сили. Вече не чувствам заплаха, дишането ми утихва и постепенно се уталожва. Дори усещам искрица надежда, след което ме завихря яростен гняв. Тялото ми продължава да се тресе и да трепери. Обливат го ту ледени, ту горещи вълни. От дълбините на корема ми се надига палеща, нажежена ярост. Как можа тази малка глупачка да ме блъсне точно на пешеходна пътека! Не внимаваше ли? По дяволите!
Оглушителни сирени и святкащи червени лампи заличават всичко. Стомахът ми се свива, очите ми отново търсят благия поглед на жената. Стискаме си дланите и кълбото от нерви в корема ми се разплита.
Чувам как раздират ризата ми. Пак се сепвам и отново сякаш се издигам до много удобната позиция на наблюдател, реещ се над проснатото ми на земята тяло. Виждам как непознати хора в униформи методично прикрепят електроди на гърдите ми. Добрият самарянин парамедик съобщава на някого, че пулсът ми бил 170. Чувам, че продължават да късат ризата ми. Виждам как екипът за спешна помощ обгръща шията ми с яка и внимателно ме приплъзва върху дъска. Докато ме връзват, за да не мърдам, дочувам неясен разговор по радиовръзка. Парамедиците поръчват да им бъде подготвен пълен екип за пострадал с травми. Обзема ме ужас. Моля ги да ме закарат до най-близката болница на километър и нещо, но те ми отвръщат, че моето състояние най-вероятно е за голямата травматология в Ла Хоя, на петдесет километра по-далеч. Цял изтръпвам. За моя изненада обаче, уплахът скоро ме напуска. Докато ме качват в линейката, най-сетне успявам да затворя очи. Миг преди това ме лъхва уханието от парфюма на жената и забелязвам кроткия ѝ грижовен поглед. Обзема ме успокоение от това, че съм подвластен на нейното присъствие.
Когато отварям очи в линейката, се чувствам доста бодър, сякаш пренаситен с адреналин. Колкото и силно да е това чувство, не съм уплашен. Макар очите ми да искат да огледат бързо всичко наоколо, аз си налагам да насоча вниманието си навътре. Започвам да следя усещанията на тялото си. Както съм максимално съсредоточен, вниманието ми е привлечено от силни и неприятни вибрации в цялото ми тяло.
На фона на това тревожно чувство долавям странно напрежение в лявата си ръка. Позволявам на усещането да премине на преден план в съзнанието ми, за да проследя нарастващото напрежение в горната част на ръката си. Скоро осъзнавам, че ръката ми иска да се изпъне и да се вдигне нагоре. Докато този мой вътрешен импулс за движение се разраства, дланта ми също иска да се извърти. Все още съвсем леко усещам как импулсът се придвижва нагоре към лявата страна на лицето ми - като че ли да го защити от удар. Внезапно пред погледа ми изплува и бързо преминава образът на бежовата кола, а вътре - като снимка на електрическа крушка - чифт безизразни очи са вперени в паяжината на разбит прозорец. Чувам за миг звънкото пръсване на предно стъкло, натиснато силно от лявото ми рамо. И тогава най-неочаквано ме облива приятно чувство на облекчение. Усещам как се завръщам в тялото си. Бръмченето като по електрическа жица се е уталожило. Картината с безизразните очи и разбития преден прозорец е избледняла и изчезва. Вместо тях виждам как излизам от дома си, и усещам топлите слънчеви лъчи по лицето си. Изпълва ме радост от очакването да срещна Буч същата вечер. Очите ми се успокояват и вече мога да насоча погледа си навън. Оглеждам се наоколо и линейката вече не ми се струва така чужда и враждебна. Виждам по-ясно и някак меко. Завладява ме дълбокото и успокоително усещане, че вече не съм вцепенен, че времето отново е тръгнало напред и се събуждам от кошмара. Вглеждам се в парамедичката на стола до мен. Нейното спокойствие ме окуражава.
След няколко мили друсане по неравен път, в горната част на гръбначния ми стълб се поражда и се засилва ново усещане за напрежение. Усещам че дясната ми ръка иска да се протегне навън... за миг нещо блясва като светкавица пред очите ми и черният асфалт ме връхлита. Чувам как ръката ми плясва по тротоара, и болката сякаш изгаря дланта ми. Свързвам това с усилието на ръката ми да се протегне, за да предпази главата ми от разбиване на пътя. Обзема ме силно облекчение и дълбока благодарност, че тялото не ми е изневерило и е знаело какво точно да направи, за да защити уязвимия ми мозък от потенциално смъртоносно нараняване. Все още треперя, но усещам как от дълбоко в тялото ми се надига вълна от леки вибрации, а с нея идва и някаква вътрешна сила."
Из книгата