"Казвам се Ева. Ева Леон Гева. Омъжена съм за евреин, но съм натурална българка. Косите ми са с цвят на узряла пшеница, а очите - кехлибарени. Сега съм номер 700071. Дъщеря ми, Мария, е номер 700072. Изпратиха я в детския лагер. Надявам се да е жива. Съпругът ми изчезна безследно. Надявам се да е жив.
В началото беше страхът. Огромен, животински, унизителен… само да оцелееш, да останеш жив, да се спасиш, готов си на всякакви низости и предателства, да целуваш ръце и крака и да се молиш да те оставят жив... А после еуфорията, че няма да те изпратят в газовите камери, че още малко ще поживееш, а може и един ден да те освободят дори... Кой знае? Моята фамилия е еврейска. Но съм българка. Мъжът ми е евреин от Беломорска Тракия, Гюмюрджина... От сефарадите. Каква еврейка съм, българка съм, с еврейска фамилия... Не виждат ли? Просто последвах съпруга си. Прекосихме цяла България в конски вагони и в Лом ни качиха на кораб. Не знаехме какво ни очаква. Полша, Треблинка... После ни разделиха. Очите ми са с цвят на кехлибар, а косите ми са с цвета на узрялата пшеница. Мисля че е станала някаква грешка и скоро ще ме освободят. Нали тъкмо заради цвета на косата ми не ме хвърлиха веднага в газовата камера! Жива съм! Като малка бях няма. После стана някакво чудо и на седем години проговорих. Сега отново загубих гласа си. Говорех, отварях широко устата си, защото думите кънтяха в главата ми, но от гърлото ми не излизаше нито звук, не чувах гласа си. Нямаше и кой да ме чуе.
После дойде гладът. Хранеха ни с 300 грама хляб на ден и малко топла вода, в която плуваха един-два картофа или малко зеле... Мазнина нямаше. Просто хляб и вода... нищо, ще оцелея, нали ме оставиха жива. Това е най-важното! Може пък близките ми да са живи, да са се спасили и един ден да се видим. Когато ни освободят. Сега трябва да работя и да съм послушна. Каквото ми кажат да изпълнявам... Все някога ще свърши... Трябва да издържа, трябва да оцелея...
Само да не е гладът... Толкова съм гладна... На кариерата сме, чукаме камъни и ги товарим на колички. Стоварваме ги на линията, строят още коловози, за още влакове, които да докарват още евреи... Трябва да издържа! Ако падна, ще ме разстрелят. Трябва да издържа!
Заменям една купичка супа за две филии хляб... Няма желаещи... хлябът е протеин, той дава сили. А супата е просто топла вода с няколко картофа вътре. Дори не мога да се моля повече. Доскоро, преди да заспя, си казвах всички молитви от детството, когато всяка неделя ходехме на църква... Богородице Дево, радуйся, Отче Наш, Иже херувими, Тебе поем, 50-ти псалом и завършвах с Иисусовата молитва, която повтарях непрекъснато докато заспя. Сега не мога да се моля, започнах да забравям, не си спомням изобщо думите...
Отче Наш, иже си на небесех... да се светится... да се светится... как беше по-нататък, не помня, непрекъснато ми се вие свят... Не трябва да забравям молитвите, не трябва... Ако ги забравя, ще спра да съществувам. Трябва да оцелея! Започвам наново - Отче Наш, иже си, иже си, иже си... не си спомням.
Отново е сутрин. Пак съм на кариерата. Камъни, камъни, камъни... А, кога стана вечер? На опашката съм, за храната. Купичка топла вода с няколко картофа и една филийка хляб. Вече съм в спалното, покатервам се на горния ред и не помня кога съм легнала... В ръката си стискам коричка хляб и пак се мъча да си спомня молитвите. Отронвам няколко трохички и ги слагам под езика си. Не бързам да ги сдъвча и преглътна. Смуча ги като бонбони, премятам ги в устата си и отново ги скривам на сигурно под езика си. Пак се мъча да си спомня думите на молитвата и не успявам. Хлябът се е разтопил в устата ми и преглъщам. В ръката си стискам още няколко трохички. Последните. Преброявам ги, точно пет са. И тогава се сещам. Ако се моля по броеница , няма да забравям думите, колкото и да ми е лошо. Преброявам отново трохичките хляб в ръката си. Точно пет са. Неее, няма да ги изям! Ще си направя броеница. "Който яде моята плът, ще има живот вечен", отдавна забравените слова изплуват в съзнанието ми. Тялото Христово. Хлябът на живота. Сетих се! Ще си направя броеница от трохичките. Така няма да забравям молитвите, а и в ръцете си ще държа причастието, тялото Иисусово. Заспивам щастлива, стискайки ги в ръката си.
На сутринта ги скривам в подгъва на дрехата си. Трябва да са точно 33 зърна, годините на моя Господ. Синът на Мария. С най-тъжните очи на света. Все така си го представям. Тъжен. Протягам ръце към Него, но той изчезва. Пред мен е количката с камъни. Унесла съм се, дори не усещам ударите на надзирателката. Но вече имам цел пред себе си. Знам, че когато събера 33 трохи хляб, ще се спася. Ще запазя разсъдъка си и няма да се изгубя във времето, когато всичко това свърши. Ще остана и ще живея.
Цяла една дълга и ужасна седмица събирах трохите от филийката хляб, която ни даваха вечер, заедно с топлата вода. Кътах ги упорито и търпеливо. Исках да оцелея, да запазя паметта си. Коя съм, откъде съм дошла... Щях да се моля по броеница от Тялото Христово. Най-накрая имах 33 трохи хляб. Скъсах няколко конеца от затворническото си облекло, носех го и зиме, и лете; всъщност тук слънце няма, непрекъснато е студено... Навързах конците един за друг и започнах да нанизвам внимателно скъпоценните трохички. Бяха се спекли в ръцете ми, подобно на стар пластилин. Тъмносиви и мръсни, сливаха се с пейзажа. Тук има само един цвят. Сиво. И трохите бяха сиви. Но аз знаех, че е хляб. Тялото Иисусово. Ура! Вече имах броеница.
Молех се през нощта, когато се унасях и имаше опасност да потъна в забравата. Шепнех беззвучно молитвите си с лице към стената. Никой да не види скъпоценността, която държах в ръцете си. Биха ме убили за този хляб. Цели 33 зърна. И внезапно започнах да си спомням. Целия мой живот, някога, отдавна, къде, било ли е или не е било. Трябва да е било хубаво! Щом искам пак да се повтори... Сънувах ли? Или това бяха спомени? Моите спомени може би? Кой може да каже? Имам толкова недовършени спомени. По спиралата на времето, напред или назад, но трябва да има и бъдещи спомени, а за да има бъдещи спомени, трябва да останеш жив...
Спомних си менората вкъщи, на прозореца... Клоните на менората приличат на дърво. Дървото на живота. Всички хора имаме общ произход и еднакви мечти - залък хляб и малко любов, централният ствол, но вървим към тях по различни пътища - шестте разклонения. Нали това символизира менората... Нер тамид. Постоянна светлина. "Аз съм светлината на света, който Ме следва, няма да ходи в тъмнината, а ще има светлината на живота"."
Из книгата