Седемте най-често срещани гряха при отглеждането на единствено дете

Като родител на единствено дете, вие може би се безпокоите за начина, по който го отглеждате и възпитавате. Дали не сте прекалено снизходителни или прекалено строги? Добре ли е да се отнасяте към детето си като към възрастен? Очаквате ли от него да бъде съвършено? Не прекалявате ли с похвалите? А със забележките? Може би му угаждате прекалено? Или бдите над него като орлица?

Каролин Уайт, главен редактор на популярното американско списание "Единствено дете", самата тя родител и възпитател, е провела стотици разговори с единствени деца и с родители на единствено дете, преди да извлече седемте гряха (слава богу, не смъртни!), които родителите вършат в общуването с децата си. Тази книга е пътеводител, съдържащ практически (и често забавни) препоръки, които ще ви помогнат да избегнете най-често допусканите грешки и да възпитате уравновесени и доволни от живота деца.

"Явно най-натрапчивите ми мисли изобщо не я затрогваха. Веднъж примирила се с неизбежността на това да си няма братче или сестриче, тя бе продължила да си живее живота и да се весели повече, отколкото би трябвало да ѝ позволява законът. Подобно на мнозинството от децата, които са заобиколени от обич и се чувстват сигурни, се бе оказала много по-устойчива, отколкото предполагах. Как съм могла да се подлъжа? Много лесно. Родителите на единственото дете разполагат с безкрайни възможности да си представят бъдещето, но за разлика от тях децата разсъждават в краткосрочен план. Докато ние умуваме как единственото ни дете ще се пребори със света, след като съзрее, детето се чуди как да изврънка разрешение да преспи у най-доброто си другарче през уикенда или как да хване змията, която види да се шмугва под живия плет в градината.

Колко необичайно е семейството ни?
Навремето, когато се роди дъщеря ми, нямаше кой знае колко информация за отглеждането на единствени деца. Бях чула тук-там някои неща, а те никак не ми се нравеха. Единствените деца били нещастни същества, обречени да се превърнат във варианти на Денис Белята и само да създават суматоха. При вида на всяка шестгодишна палавница си казвах, че и мен същото ме чака. В дните, в които дъщеря ми бе безкрайно очарователна и сладка, направо имах чувството, че съм чудовище, повело невинното си агънце към мрачната перспектива да си остане единствено дете. Цялата ми вина и мъчително безпокойство се подклаждаха от контролираната от медиите ни култура, според която идеалното семейство се състояло от четирима, а не от трима. По онова време познавах само една друга майка с единствено дете. Поколението на дъщеря ми вероятно е първото след Голямата депресия с много на брой единствени деца, но аз просто не знаех за съществуването на други такива майки. Затова при всяка ситуация, свързана според мен с единствеността на дъщеря ми, нямаше на кого друг да се обадя освен на тази моя приятелка. А тя обикновено успяваше да ме успокои с ред примери и съвети по повод отглеждането на единствено дете. След дългите години, през които двамата със съпруга ми бяхме неидеалното семейство, и двамата се чувствахме уморени, разстроени, объркани. Нима това, да имаш само едно дете, е като да страдаш от някаква болест? Нима красивата ни дъщеря ще се превърне в непобиращ се в рамките на обществото индивид? Нима точно тя ще е онова дете, с което останалите деца ще се подиграват, че е "особена"? Как ли се чувстват другите родители на единствени деца? Как отглеждат те детето си? Как реагират на хорските приказки, че детето им ще стане една емоционална развалина заради липсата на братче или сестриче? Нямахме и най-малка представа, но крояхме планове някой ден да създадем нещо като бюлетин, с чиято помощ да установим контакти с други родители за обмяна на опит. Да се борим заедно срещу усещането за несигурност."
Из книгата