"Започна разходката си в красив район с тротоари от червени тухли и елегантни стари къщи, редуващи се с модерни сгради, и пое из града, изминавайки улица след улица. Чувстваше се добре навън. Мразеше да бъде затворена в тясното пространство на самолета. Докато вървеше, започна да си тананика някаква мелодия. Не след дълго музиката надделя и в главата ѝ се роди нова песен. Искаше ѝ се да си бе взела бележника, за да я запише. Акордите нямаше да ѝ избягат, но трябваше да нахвърли думите, за да не ги забрави. Скоро влагата стана непоносима. Тениската сякаш залепна за кожата ѝ. Въздухът стана тежък и плътен. Погледна към небето и ниско надвисналите тъмни облаци. Струваше ѝ се, че ако се повдигне на пръсти и протегне ръка, би могла да пробие някой от тях като огромен воден балон, от който щеше да се излее пороен дъжд. Спря и погледна часовника си. Нищо чудно, че ѝ беше горещо. Беше вървяла бързо повече от час. Освен това се беше изгубила. Огледа се наоколо и забеляза, че се е озовала в район, който се реставрира. Някои от сградите бяха готови, други все още се ремонтираха. Приключили за деня, работниците бяха оставили след себе си скелета, купчини тухли и други характерни атрибути на занаята си. Докато местеше поглед от една реновирана къща към друга, нямаше как да не оцени усилията, вложени в запазването на оригиналната им красота. Вместо да бъдат съборени, те бяха ремонтирани и обновени, но в същото време бяха съхранили своята история и чар.
Продължи да върви, опитвайки да се ориентира, за да може да се върне в хотела. Стори ѝ се, че чува стъпки зад себе си и се обърна, за да попита за посоката, но не видя никого. Две пресечки по-нататък мина покрай наскоро отворено кафене, ако се съдеше по надписа на прозореца. Вътре нямаше никого. Къде, за бога, беше попаднала? Както винаги, не бе обърнала никакво внимание на уличните табели. Главата ѝ се рееше в облаците, както често казваше майка ѝ. Беше се изгубила, защото се бе откъснала от действителността. Стихове прелитаха в главата ѝ и едва когато мелодията се запечата в мозъка ѝ, тя забеляза онова, което я заобикаляше. На ъгъла спря и тръгна обратно. Отново ѝ се стори, че някой върви след нея и се обърна да попита за посоката, но отново не видя никого. След три пресечки спря и се огледа. Всичко ѝ се струваше непознато. Беше ли минавала по тази улица? Мълния раздра небето и бе последвана от оглушителен гръм. Изабел облече якето и тъкмо смъкваше циповете на джобовете, за да намери телефона си и да получи точни инструкции как да се върне в хотела, когато чу силен пукот, който напомняше възпламенена петарда. После още една, и още една, и още... Погледна към небето, почти очаквайки да види ослепителни фойерверки.
Не... не. Това бяха изстрели и идваха точно иззад ъгъла. Всичко се случи много бързо. Нямаше време да избяга. Изабел беше сама на улицата. Обърна се и видя няколко мъже и жени да надничат от прозорците на жилищната сграда отсреща. Тя стоеше, затаила дъх, когато някакъв мъж излезе, залитайки, иззад ъгъла. Ризата му беше окървавена и крачолът на панталона на десния му крак беше подгизнал от кръв. В ръката си държеше пистолет, на колана му висеше значка. Преди да успее да реагира, мъжът се люшна напред и протегна ръка към нея. Опитваше се да ѝ каже нещо, но не можеше да разбере думите му. Гласът му беше тих, измъчен шепот. Повтаряше една и съща дума отново, отново и отново. Беше толкова шокирана, че замръзна на мястото си. Той се хвърли в ръцете ѝ, вкопчвайки се в якето. Тя обви ръце около кръста му, залитна назад, после се свлече на колене в опит да му попречи да рухне на земята. Беше едър и тежък мъж. Опита се да го положи леко на тротоара, но тежестта му я повлече напред. Преди да се стовари по гръб, главата му се удари в паважа. Изабел се приземи в цял ръст върху него. Той все още стискаше отчаяно якето ѝ и пъхаше пистолета между тях. Дали искаше да го вземе от него? Продължи да избутва пистолета към нея, докато не се озова в ръката ѝ. Оръжието лепнеше от кръв. Стисна го здраво и сложи пръст на спусъка. Вдигна го в мига, в който видя друг мъж да изскача зад ъгъла и да тича бързо към тях. Не забеляза пистолета му, докато не стреля в нея. Два изстрела. Първият куршум профуча покрай нея, но вторият я улучи в горната част на ръката и сякаш я обгори с пламък. Тя реагира, без да се замисли. Простреля го между очите.
Непознатият политна назад и се стовари на улицата. Все още държейки пистолета в изпънатата си ръка, като придържаше дясната с лявата, тя се стегна и зачака да види дали няма да се появят и други стрелци. Без да откъсва очи от ъгъла, Изабел предпазливо се отдръпна от ранения мъж и сложи пистолета до себе си. Когато се осмели да погледне надолу, видя, че не помръдва. Притисна ръка към гърдите му, за да провери дали все още диша. Обезумяла, тя се огледа във всички посоки за помощ, но улицата изглеждаше зловещо притихнала. Раната на рамото му едва сълзеше, но крачолът му беше напоен с кръв. Господи, толкова много кръв. Трябваше да направи нещо. Куршумът вероятно беше засегнал артерия. Кръвта бликаше толкова бързо, че образуваше локва на тротоара и се стичаше по бордюра към улицата. Притисна дланите си една върху друга върху отвора с надеждата да спре кръвоизлива. Вдигна поглед и видя мъж, застанал на ъгъла на съседната пресечка. Беше едър, с изумително червена коса. Започна да вика за помощ, но той внезапно изчезна. Дали не си бе въобразила? О, боже, имаше нужда някой да ѝ помогне. Времето сякаш за момент спря, после като в мъгла около нея се разрази истински хаос. Всичко се случваше със скоростта на светлината и тя нямаше възможност да реагира. Хора пищяха, сирени виеха, мъже и жени тичаха към нея. Полицията и линейката пристигнаха почти едновременно. Три полицейски коли блокираха улицата, медицински екип спря зад тях. Нямаше представа колко униформени пристигнаха, но ѝ се струваше, че цяла рота тича към нея. Един много млад офицер беше извадил пистолета си и ѝ крещеше нещо. Беше толкова шумно, че не можеше да разбере какво иска да ѝ каже. В този момент усети гадене. От металната миризма на кръв ѝ прилошаваше. Затвори очи, като продължаваше да притиска раната, и си пое дълбоко въздух, за да не повърне.
Точно когато парамедиците стигнаха до ранения, младият полицай прибра пистолета в кобура и извика нещо. Дали ѝ четеше правата? Толкова хора крещяха наоколо, че нямаше как да е сигурна.
Един от парамедиците покри с длан ръцете на Изабел.
– Е, добре, чудесна работа - каза мъжът. – Сега можете да го пуснете. Ние го поемаме. - Когато тя се отдръпна, той я погледна изпитателно: – Ранена ли сте?
Тя поклати глава.
– Цялата сте в кръв.
– Негова е. - Думите отекнаха в главата ѝ, сякаш идваха от дълбок тунел.
– Познавате ли този човек?
Отново поклати глава.
– Той е от полицията - каза тя, шокирана от изтънелия си глас. Знаеше, че никой не я бе чул, затова опита отново: – Има значка.
Младият офицер очевидно си направи прибързано и погрешно заключение, защото я улови за рамото и я издърпа грубо. Хватката му беше здрава и болезнена. После извади белезниците и адът се отвори."
Из книгата
