Отвътре и отвъд Обетованата земя. Пътеписи

"– Кафето с мляко ли? Две лъжички или три лъжички? – глези ме Доли в малкия си уютен апартамент в Хайфа.
– На мен чисто! – нарежда сестра ѝ, захласната в барабанения звън на дъжда. – Дъждовни дни, буря в средата на февруари; Боже, това чудо ти го донесе от България – чурулика близначката на Доли.
– В София газих в сняг, докато се добера до летището, но такава буря нямаше.
– Шептят снежинките, помня!...
В залива на голямото средиземноморско пристанище вълните се плезеха срещу надвисналите облаци. Ревът на морето приковаваше в смирение многохилядния град, ширнал се по хълмовете на свещената планина Кармел; с уплаха от нестихващия вой, по-страшен за близначките, мислех си, от воя на четирите ракети, изстреляни рано-рано от непримиримите за заличаване на еврейската държава. А в Хайфа е гробницата на предтечата Баб, проповядващ за единение и братство между хората: Бог е един за всички! И Доли най-напред в Хайфа ми показа едно от чудесата на Израел – разкошните персийски градини, спускащи се на тераси по хълма на планината Кармел – до морето, със златния купол на Бахайския храм.
За всеки случай в тристайното жилище на Доли, както в повечето новопостроени жилища в Израел, има бомбоубежище – нарочно помещение, изградено със специални материали, устойчиви при попадение на изстреляна ракета срещу бездомните от векове седем и половина милиона евреи на територия от двайсет хиляди и седемстотин и седемдесет хиляди квадратни километра (20 770 km2). Стрелбата с ракети и какви ли не изненади тук е ежедневие. И на човек му писва и сякаш свиква (или се прави, че свиква). Както новината рано-рано с четирите ракети, стори ми се, мина покрай ушите на близначките. Все едно нищо не се е случило – минало, заминало; нито пък ми предложиха да се скрием в бомбоубежището, с отворени врати по всяко време на денонощието. Същия ден бяха подложени на изпитания израелските посолства в Грузия, в Делхи и на още две места, докато дипломатите от двата бряга на беснеещите демони за пореден път дипломатично се надлъгваха – едните в Техеран, другите – в Тунис. Бог да пази Земята; и децата ни, казваш си. И отминаваш с разчекваща душата ти вина, че не можеш да озаптиш злото; гърчиш се, мигаш безпомощен сред разцъфтялата природа и лъчезарните очи на подраст ващите, които няма да ни простят за злините. И заслепени от безсилие, се тешим с догадки за следовниците, сред крачещите между тях роботи…
Този буреносен ден бе последният ми ден при близначките Доли и Нели, преди да се присъединя към групата от двайсетина мераклии за хаджии, с двама вещи водещи по светите места на Спасителя от Назарет – където архангел Гавраил донася благата вест на Богородица, до гроба Господен в Йерусалим.
Срещата ни с мераклиите за хаджии е в морското градче Натаня, където французи и телавивски богаташи си накупили жилища, по думите на Доли. От Хайфа до градчето сменяхме влака, но все по крайбрежието с връхлитащи гневни вълни и трещящи мълнии от надвисналите черни облаци. Пътниците наблюдаваха съскащата буря през прозорците, докато голобрадо войниче с раницата и преметнат през рамо автомат спеше непробудно. (В Израел момчетата след 18-ата си година служат три години в армията, момичетата – две.)
Доли, по-сантименталната близначка, шептеше, да не събудим войничето, но то не ни чуваше и се усмихваше насън през цялото време..."
Из "Отвътре и отвъд Обетованата земя"