"Травис Дивайн седеше в таксито, взираше се в бележката, която току-що беше намерил в джоба на палтото си, и се питаше още колко минути живот му остават. А бе искал само да си вземе едно ненужно скъпо кафе, някоя хубава книга и да си почине тази вечер, след като по време на последната си мисия на няколко пъти едва не се бе разделил с живота. И защо ми изглежда така, сякаш все още съм на бойното поле, въпреки че вече не нося военна униформа? Бившият рейнджър току-що се беше върнал от щата Мейн, където повечето хора отиват за риболов, туризъм и приятно прекарване сред природата. Вместо това беше попаднал право на хора, които искаха да го погребат по бързата процедура. Той прочете бележката още веднъж.
Беше ми приятно да те посрещна на летището, капитан в оставка Дивайн. Вече два пъти те изпуснахме. Но нали знаеш какво казват хората - трети път за късмет. Поне така се надявам. Ще се видим скоро. Обещавам ти.
ХОХО
Момичето от влака
Шофьорът на таксито, сикх с тюрбан и посивяла брада, хвърли поглед на Дивайн и услужливо каза:
– Просто вдигнете картата или телефона си до екрана, господине, и следвайте инструкциите. Лесна работа.
Дивайн вдигна очи към него, поднесе телефона си към устройството, монтирано на плексигласовата преграда между предната и задната част на автомобила, и завърши транзакцията.
– Нали виждате, лесна работа - усмихна се шофьорът.
– Аха, лесна работа.
Дивайн слезе от таксито с чантата, глока и подозрителността си към всички и всичко около себе си. Посвети няколко секунди на задачата да направи 360-градусов оглед на района - не беше съвсем сигурен какво търси, но беше сигурен, че там някъде има нещо. Там някъде беше тя. Първо във влака, който се носеше като стрела през Швейцарските Алпи, след това по тъмните провинциални шосета в смъртоносния адски студен Мейн, а сега и тук, на една ръка разстояние от американската столица. Явно момичето от влака беше започнало да развива някаква болезнена привързаност към него. Дивайн влезе в хотела, където си беше резервирал стая предварително, защото нямаше постоянен адрес. Неговата професия не му позволяваше да пусне корени, както впрочем и характерът му. Разни хора обикновено или се опитваха да го убият, или да го натопят за различни престъпления, което го правеше най-лошия наемател и съсед на света. Но ако на някого му трябваше снайперски изстрел от далечно разстояние през кухненски прозорец или пакет пластичен експлозив под саксия на верандата, бившият рейнджър беше идеален за тази цел. Може би трябва да спра да си плащам вноските за пенсионно осигуряване, защото в никакъв случай няма да доживея до тогава. Той подмина рецепцията и продължи към задния вход. Зави наляво по улицата зад луксозната сграда и ускори крачка. Смъртните заплахи почти винаги налагаха промяна на плановете, а Дивайн нямаше никакво намерение да се превръща в лесна мишена. В действителност правилата на играта диктуваха точно обратното. В противен случай някои хора можеха да се възползват от тази възможност.
Въпреки написаното в бележката всъщност се бяха опитали да го убият три пъти - ако се смяташе и първият път във високоскоростния влак, който летеше между Женева и Милано. Следователно щеше да бъде четвъртият път - който обикновено не е на късмет. (Ако изобщо има случаи, когато насилствената смърт е проява на късмет.) От друга страна, ако все пак успееха да сложат край на живота му, това щеше да се дължи повече на некомпетентност от негова страна, отколкото на особени умения от тяхна. Дивайн изпрати съобщение по телефона на началника си Емерсън Кембъл, за да му докладва за заплашителната бележка. Кембъл незабавно му отговори: Не мърдай от там, ще дойдем да те приберем. Дивайн му написа: Не, аз ще дойда. Ако не успея да стигна, късмет на следващия. Не искам цветя, изпратете дарение на организацията на ветераните. Той влезе в една офис сграда и се качи с асансьора на петнайсетия етаж, откъдето погледна през панорамните прозорци към оживената улица под себе си. Дистанцията във времето и пространството от бойното поле даваше възможност на човек да обмисли нещата и да не пропусне подробности, които по-късно могат да се окажат толкова важни, че да му позволят да остане жив. Но когато летят куршуми, а човек се чувства така, все едно е попаднал в бумтящото сърце на изригващ вулкан, Дивайн винаги залагаше на чистия късмет вместо на съобразителността и уменията. От друга страна, сякаш имаше толкова повече късмет, колкото повече усърдие полагаше, така че можеше да разчита поне на това предимство в един свят, който не се отличаваше с кой знае каква логика в нито едно друго отношение.
Дивайн видя двойки, които влизаха в барове и ресторанти; семейства, които се прибираха у дома; работещи хора, които бързаха към първото, второто, третото или временното си работно място; и безделници, които безделничеха и се наслаждаваха на поредния бавен фас или електронна цигара с плодов аромат. Но не видя нито един човек, който да изглежда готов да убие когото и да е по принцип, нито конкретно него самия. А от гледна точка на Дивайн това си беше разочарование - и едно излишно изкачване до висока точка във военна зона, което обикновено даваше многобройни отговори. Той слезе с асансьора, като обмисляше как да продължи. По средата на пътя до първия етаж вече разполагаше с някои от съставните елементи на плана. Когато асансьорът спря, вече беше формулирал стратегия, която сигурно имаше около петдесет процента шанс наистина да сработи. Точно в този момент той беше готов да поеме този риск. Остана в асансьора, като гледаше навън през отворената врата, и започна бойно дишане: броеше от едно до четири, докато вдишваше, задържаше дъха си от едно до четири, издишваше от едно до четири и отново задържаше от едно до четири. И пак отначало. Не очакваше да започне да убива или да бъде убит в мига, в който излезе от кабината на асансьора, но умът и нервите му имаха нужда от рестартиране, а вдишването и издишването по този контролиран начин постигаха въпросния ефект.
Дивайн излезе от асансьора с мисълта, че тези хора се прехранват с убийства - както и самият той в някои отношения. Просто беше приел по определение, че се намира на по-високо морално равнище. Но кой знае дали наистина беше така? Мъртвите са си мъртви и остават само победителите, които да разкажат историята така, както пожелаят. Вдигна ръка на едно такси, но тогава се задействаха предупредителните му сензори - може би просто от параноя - и той му махна да продължи. По-добре да играе на сигурно, отколкото да умре. Измина пеша няколко преки и влезе в лобито на друг хотел, откъдето проследи как очуканата сребриста хонда, която беше поръчал с приложението на Юбер, спря на отсрещната страна на улицата. Шофьорът гледаше в телефона си и може би вече проверяваше кой може да е следващият клиент на опашката. И тогава в полезрението му влязоха двама мъже. По един от всеки край на улицата. Издутините под якетата им издаваха оръжията, които носеха. Издутините отзад на кръста им още по-ясно издаваха радиостанциите, от които до ушите им водеха тънките кабели на слушалки, така че ръцете им да остават свободни, докато комуникират помежду си. Полагаха прекомерни усилия да се държат невъзмутимо и небрежно, а освен това съвестно не се поглеждаха. Но пистолетите им, комуникационното оборудване и гладката синхронизация на придвижването им бяха предостатъчни, за да накарат Дивайн да достигне до заключението, че действат в унисон с категоричната цел да сложат край на живота му - освен ако всеки момент нямаше да пристигне президентът на САЩ, а тези двамата не бяха от авангарда на службата му за охрана. Но мъжете не приличаха на служители на закона. Точно обратното. Предположението му получи потвърждение, когато той забеляза масивния черен линкълн с тъмни стъкла, който се показа като хлъзгаво влечуго, изпълзяло от дупката си в търсене на нещо за вечеря.
Те знаеха за колата, която поръчах с Юбер. И сигурно са ме проследили до тук от летището. А джипът трябва да ме откара при момичето от влака, за да може да се сбогува както трябва с мен - с куршум в мозъка ми. Но няма да стане така. Поне не този път. Имам си друга работа. Дивайн отбеляза три точки, като метна телефона си в кошчето за боклук. Вече беше очевидно, че имат достъп до него, което превръщаше устройството в еквивалента на лазерен мерник в черепа му. Не го изключи, нито извади СИМ картата, за да я строши, защото така щяха да изгубят време да проследят устройството (а с телефона - и него самия, както щяха да си представят) до това кошче. А без отключването с лицево разпознаване и паролата му за достъп до облака този телефон не беше съкровищница за информация, а безполезна тухла. Дивайн излезе от задния вход на сградата, откри една старомодна стоянка за таксита пред поредния скъп хотел във Вашингтон и се качи в първата кола. Даде адреса на шофьора и каза:
– Лети като вятъра, приятел.
– Не искам да ми напишат глоба - отвърна човекът и погледна Дивайн в огледалото.
Той му показа значката си.
– Не се тревожи, няма. А сега просто карай.
Шофьорът не пропусна да забележи релефно отпечатания символ на федералните власти.
– От добрите ли си? - попита той.
– Днес да - отвърна бившият рейнджър."
Из книгата
Книги 
