"Докато чукне 50, мъжът мисли, че има само един орган. После започват да се обаждат и останалите. Колкото и да младее, човек се връща към спомените. И колкото по-навреме, по-добре, че да не му е нужен езиков памперс. Предпочитам сам да си избера разказа за миналото, отколкото наивно да разчитам на наследниците или да пази Бог, на доброжелатели. Всъщност никой не се интересува от ближния искрено, но от прочетеното поне може да му остане едно приятно изживяване. Благодаря и на толкоз." Петър Стоянович В един мемоар винаги има пикантерия, никога жълто. Трябва да присъстват епоха, рисунък. Характери! Винаги има ... |
|
"Лигите на дявола", така наричали в Аржентина паяжините, които есен се носят по въздуха; това го разказва Хулио Кортасар в едноименния си разказ, по който по-късно Антониони направи прочутия си филм "Фотоувеличение". Постоянно си мислех за това, докато четях романа на Христо Карастоянов "Паякът" - една книга, изплетена по всички правила на тези нежни капани, които подсказват повече за самота, отколкото за кръвожадност. Така се случва и с героите на Карастоянов, които са оплетени в самотния лабиринт на 90-те години от миналия ХХ-ти век и началото на сегашния ХХІ-ви. Лабиринт, който е по- ... |
|
(Другият дневник). ... "Животът няма втора половина" може да се мисли като "продължение" на "Една и съща нощ" ("Дъбът на Пенчо", награда "Хеликон" и Национална литературна награда "Елиас Канети") като време, за което се разказва: фокусът тук е поставен върху годината след безследното изчезване на Гео Милев и гибелта на Георги Шейтанов (между май 1925-та и май 1926-та). Магията на този сюжет на Карастоянов се основава не на дълбоките познания и проучвания, а на деликатното, но мощно взаимно просмукване между документалното и фантасмагоричното. След такова взаимно ... |
|
"Смъртта е за предпочитане", предложен за участие в престижния конкурс за роман на Корпорация "Развитие", ни връща във времето, когато бъдещето беше светло. Връща ни в шизофренията, която наричахме ежедневие, и която ни превръщаше в сенки на самите себе си. А пред разминаването с другия до теб... - смъртта е за предпочитане. ... |
|
След романа "Една и съща нощ", отличен с наградите "Дъбът на Пенчо", "Елиас Канети", "Хеликон", и номиниран за роман на годината, сега с "Послепис" Христо Карастоянов се обръща към времето, в което живеехме като двойници на самите себе си. Един изпуснат в новогодишната нощ влак събира четирима мъже, за да им припомни техните приятелства и техните предателства. Връща ги в годините на мъчителни влюбвания и небрежни разминавания, намерения и пропадания. В "Послепис" оживява и споменът за 68 -а, за 89 -а и изобщо за събития, които белязаха живота на всички нас и ... |
|
Първо. „Съпротива.net” разказва за място, където Хитлер е още жив и се кара на Елвис Пресли; където трима руски космонавти закусват с водка от лев и шейсет бутилката; където вещици с жълти очи говорят на арамейски, а джуджета продават фалшив „Тефал”, и където на спирката можеш да видиш скелетите на всички, които са чакали автобуса преди теб. Второ. „Съпротива.net” е смешна книга. От нея можете да научите например какво е казал Марк Твен, като го завели на опера в Миланската „Ла Скала” и после го попитали дали му е харесало... („Е по-ужасно нещо не съм чувал, откакто изгоря сиропиталището!...” Това е казал Марк Твен.) ... |
|
Изданието включва книгите: "Е.Г.Н: Годината на тигъра" - Книга 1 "2007: Оцелели спомени" - Книга 2 ... |
|
Тази дума "аутопия", разбира се, я няма в речниците - измислена е, защото само с измислена дума може да бъде озаглавена книга, в която Хермес се прави на Филип Марлоу, Аполон открадва картината “Мона Лиза”, а после свири на китара и пее “Бандера роса”, амазонките се бият на арената с джинове и антиподи, и въобще книга, в която всичко започва с един автомат “Калашников”, както прочее започва и завършва всичко в този наш прокълнат и погубен свят. Според тази аутопия цялото минало на човечеството подготвя настъпването на 11 септември 2001 година - дата, на която уж било писано да се случи нещо прекрасно и ... |
|
Романът на Христо Карастоянов "Т като Ташкент" ( Жанет - 45, 2021) може да се чете като част от трилогия, която включва "Една и съща нощ" (Жанет - 45, 2014) и "Животът няма втора половина" (Жанет - 45, 2018). Същевременно той представлява и повествование, който разгръща по-общия политически контекст на събитията не само от двата романа, но и от трите книги на "Кукувича прежда". С "Т като Ташкент" авторът постига онази плътност на дългогодишния свой интерес към един от най-мътните и преиначавани периоди от нашата история, която му позволява да създаде убедително и ... |
|
"Малките романи за из път на Карастоянов са материя с изключителна пластичност. Тези истории сякаш се прилепват към сандвичите и списанието за автобуса, разстилат се като шлейф, носят се като облаци, неизбежно общи: веднъж шофьор на ТИР разказал нещо на една позната. Тук даже курортната история, зад която стоят дебели романови корпуси, е умело загъната за из път: от приготвените билети от по шест стотинки през ладата, с която двама братя току се изнасят да гледат кино, до края с песъчинката в обувката и заминалия последен автобус. И ето че в този финал стаената меланхолия изскача мощно от опаковката на малкия роман. ... |
|
"Името" е книга, вдъхновена от вълнуващата приказка, че руската принцеса Анастасия, най-малката дъщеря на последния руски император, оцеляла след разстрела в подземията на Екатеринбург, е живяла в България. Но само вдъхновена – нищо повече. Остава само въпросът: "Какво би било, ако... Защото всъщност това е история за един възможен живот. Живот, в който разбираш, че адът не е място – адът е време. А от времето остават само възможните спомени за напълно възможни срещи и възможни сънища – като стари снимки, подредени с несигурната логика на албум, който никога няма да имаш." Христо Карастоянов ... |
|
"Заговорът на мъртвите на Марин Георгиев е разказ за междинното българско време. За едно време, което уж вече го няма, но за което трябва да се свидетелства, искаме ли да разберем какво и как е било. Разказите и свидетелствата в книгата тръгват още преди 1989 г. и епохата на НРБ, но всъщност се трупат като камари от дневници, преписки или писма, утаени в авторовата памет през годините на несвършващия преход. Те са силно пристрастни и остри, често демитологизиращи и дори развенчаващи - така авторът е видял и почувствал хората и събитията, които описва. Някои от героите в тези истории са отдавна забравени, други като ... |