Поезията на Пламен Антов е била винаги наситена откъм образи, мисловни провокации и постмодерни препратки. В тази книга обаче, авторът много повече набляга на непосредствените преживявания от политическото и природата, от божественото и езика. Те са представени като противоположни категории, но с една неустойчивост в езика като литературност, с неговата междина между всекидневното, злободневното и висшето. Езикът е арбитър и в този случай може да се причисли към едното или другото в зависимост от неговата позиция. Той е атрибут на Бога или на мамона. "Ловецо, лесно е да убиеш вълка в гората. Убий вълка, в себе си!& ... |